Радистът следеше ефира и вероятно бе чул за претърсването на Тихия океан и повишеното внимание в Ормузкия проток и Суецкия канал. Може и да го бе споделил с Ибрахим, ала останалите нямаше как да знаят.
Останалите петима се редуваха в камбуза и зад руля. Щурманът определи курс на запад, а после и на юг към нос Добра надежда.
Молеха се пет пъти дневно, четяха Корана и се взираха в морето.
Мартин обмисли възможността да завземе кораба. Нямаше оръжие, освен ако не откраднеше нож от кухнята, пък и щеше да се наложи да убие седем души. Ибрахим вероятно разполагаше с пистолет или нещо повече. А и екипажът беше разпръснат из целия кораб. Той си даде сметка, че когато стигнат до някаква ясна цел, ще му се наложи да се пробва. Но докато се носеха из Индийския океан, се налагаше да запази търпение.
Не знаеше дали съобщението му от летището е стигнало до когото трябва — нито пък че то вече бе предизвикало цяла серия събития.
— Доктор Беренсън на телефона. С кого разговарям?
Майкъл Линет издърпа предавателя от ръцете на сержанта и излъга:
— От шерифството в Мазама съм. В момента се намираме в хижата ви. Съжалявам, разбили са я.
— Уф, мама му стара… Какви са пораженията? — попита тънкият гласец от Сиатъл.
— Строшили са големия прозорец отпред, докторе. Други поражения няма, но искам да проверя дали не са откраднали нещо. Държахте ли вътре някакво огнестрелно оръжие?
— Не, не. Имам пушки и сигнален пистолет, ама си ги прибирам с мен, като затворя вилата.
— Държите ли зимни дрехи някъде?
— Разбира се. В килера до вратата на спалнята.
Капитан Линет кимна на старши сержанта и той насочи фенерчето си натам.
— Имам там планинарски обувки, дебели панталони и шуба с качулка.
Липсваха.
— Някакви ски или снегоходки, докторе?
— Разбира се, и двете. Трябва да са в килера.
И те липсваха.
— Някакво оръжие все пак? Компас?
На вратата на килера трябваше да виси ловен нож, а компасът и фенерчето трябваше да са в едно от чекмеджетата на бюрото. Обаче липсваха. Беглецът беше опоскал кухнята, но там нямаше прясна храна. На плота имаше празна консерва боб и отварачка, както и две празни кутии от сода. До тях бе обърнат и буркан, ала баретите нямаше как да знаят, че доскоро е бил пълен с монети.
— Благодаря, докторе. Щом времето се оправи, ще дойдем да сменим прозореца и ще пусна доклад за кражба.
Капитанът прекъсна връзката и се обърна към хората си.
— Да тръгваме.
Нямаше нужда от повече приказки. Той си даваше сметка, че макар беглецът да се е забавил в хижата поне час, сега се движи много по-бързо.
Наложи се да преглътне гордостта си и да потърси помощ. Свърза се с Форт Люис.
— Кажете на Маккорд, че спешно ми трябва „Фантом“. Потърсете разрешение от когото трябва, ако ще да е Пентагонът. Искам го над Каскадите колкото се може по-скоро.
Взводът продължи в снега. Старши сержантът оглеждаше под светлината на фенерчето си следите, които бе оставил беглецът, но Линет си даваше сметка, че човекът пред тях не носи никакъв товар и че не е ясно дали скъсяват дистанцията.
А после заваля. Пресният сняг им позволи отново да сложат ските и да ускорят ход. Валежът обаче щеше да скрие следите.
Линет определено имаше нужда от помощ. Малко след полунощ тя се материализира под формата на един „Локхийд-Мартин АС-130 Херкулес“, който се носеше на шест километра над земята, но сензорите му успяваха да проникнат през плътната облачна пелена.
Спецчастите получават доста екстри и сред най-интересните от тях е именно „Фантом“. Той е създаден на базата на обикновения „Херкулес“, чиято вътрешност е изкормена и там са вкарани свръхмодерни системи, които локализират, прихващат и унищожават наземния враг. Това удоволствие струва седемдесет и два милиона долара.
Стане ли дума за локализиране, „Фантом“ не се влияе от ден или нощ, вятър или дъжд, сняг или буря. Разполага със свръхчувствителни уреди, които улавят всяко движение по повърхността. Освен общата топлинна картина сензорите му могат да определят дали става дума за двукрако или четирикрако животно, при това дават много ясен образ. Това обаче не бе достатъчно в случая с господин Лемюъл Уилсън.
Господин Уилсън също имаше хижа близо до Пасайтен, на склоновете на Маунт Робинсън, и — за разлика от сиатълския хирург — се гордееше, че успява да прекара цялата зима там. Така или иначе нямаше избор, защото не разполагаше с друг дом.
Изкарваше зимата без електричество, топлеше се с дърва и осветяваше хижата с газени лампи. През лятото ловуваше и всяка есен окачваше месото да се изсуши. Сам цепеше дърва за огъня и събираше фураж за коня си.