Хобито му беше да подслушва с радиостанцията си — захранвана от малък генератор — излъчванията от шерифството и бързата помощ. Така успя да разбере за двамата летци, паднали в Пустошта.
Лемюъл Уилсън се гордееше с гражданската си позиция. В момента, в който чу за евентуалното местоположение на падналите летци, не се поколеба да оседлае коня си и да тръгне натам.
Така и не чу съобщението, че те вече са спасени, пък и вече нямаше полза. Внезапно една пряспа пред него се надигна и от нея изскочи мъж в сребристо облекло, събори го от коня и заби острието на ловджийския си нож право в сърцето му.
Топлинният скенер хваща човешкото присъствие, но телесната температура на Лемюъл Уилсън бързо спадна и след трийсет минути, когато АС-130 „Фантом“ закръжи отгоре, трупът остана незабелязан.
— Тук Фантом Екоу Фокстрот, екип Алфа, чувате ли ме?
— Тъй вярно — отвърна капитан Линет. — Целта е на около пет километра северно от нас. Мъж, който се придвижва със ски. Потвърдете.
Последва дълга пауза.
— Няма потвърждение. Не го намираме.
— Трябва да е там — настоя Линет. — Потърсете го.
Боровете и кленовете останаха зад гърба им. Излязоха на гол склон и продължиха да се изкачват на север. Снегът се сипеше върху главите им. Линет си даваше сметка, че Афганецът се сблъсква със същите, ако не и по-големи проблеми от техните. Не го забелязваха от въздуха, защото вероятно се бе сврял в някоя пещера или пряспа и скенерът на самолета нямаше как да засече телесната му температура. Следователно го приближаваха. Ските с лекота се плъзгаха по заснежения склон, а пред тях имаше още гора.
Вече бяха на двайсетина километра от канадската граница. До зазоряване — каквото и да означаваше това в тази планинска, затрупана със сняг гориста местност — оставаха пет часа.
След час Линет отново се свърза със самолета:
— Проверете пак! — Започваше да мисли, че нещо не е наред. Възможно ли бе Афганеца да е загинал? Това би обяснило защо скенерът не го намира. Или се беше скрил в някоя пещера? Може би, но така би се обрекъл на сигурна смърт, освен ако по някое време не изскочеше оттам. А тогава щяха да го хванат.
Всъщност Измат Хан увеличаваше преднината си. Мина по склона и навлезе в гората, без и за миг да даде почивка на жилавия, но вече изморен кон. Компасът показваше, че се движи на север.
— В момента оглеждам дъгата северно от вас — обади се дежурният от самолета. — Виждам осем животни на шест километра от местоположението ви. Четири елена, две мечки — тяхното излъчване е по-слабо, защото вероятно са в зимен сън, нещо, което прилича на пума, и един лос.
Зимният екип на доктора от Сиатъл беше наистина качествен. Конят, който се потеше на предела на силите си, ясно се очертаваше на скенера, но ездачът му, навел се напред, беше толкова добре опакован, че се сливаше с животното.
— Сър — обади се един от сержантите, — аз съм от Минесота.
— Това в момента няма голямо значение — отряза го капитанът.
— Искам да кажа, сър — продължи мъжът с покритото със снежинки лице зад гърба му, — че лосовете не се качват в планините в такова време. Напротив, слизат надолу, за да намерят пасище. Няма как там да има лос.
Линет нареди да спрат. Хората му приеха заповедта с облекчение. Капитанът се взря през сипещия се сняг. Нямаше никаква представа как онзи бе успял. Вероятно беше попаднал на друга хижа и идиотът, който я държеше, имаше и конюшня. Афганецът си беше намерил кон и сега му се изплъзваше.
На шест километра от тях Измат Хан попадна в засада. Пумата беше стара, но опитна и много гладна. Само изтощението попречи на коня да я подуши навреме.
Афганецът усети, че нещо се блъска в животното и го повлича надолу. Успя да издърпа пушката на Уилсън от калъфа на седлото и да се претърколи през задницата на коня. После се обърна, прицели се и стреля.
Имаше късмет, че пумата беше заета с коня и нямаше време за него. Уби я на място. Конят обаче беше загубен. Макар и все още жив, бе ранен смъртоносно от острите нокти и нямаше никога да се изправи. Измат Хан използва още един от куршумите, за да му спести мъките. Конят падна върху пумата и — макар за Афганеца това да нямаше никакво значение — затисна с трупа си предните й лапи и главата.
Беглецът си сложи снегоходките, метна пушката на рамо и погледна компаса. После продължи на север. На стотина метра пред него се извисяваше голяма скала и той се сви под нея, за да си почине от бръскащия сняг. Това го скри от скенера.
— Целете лоса — нареди капитан Линет. — Мисля, че това е нашият човек на кон.
Операторът в самолета още веднъж огледа образа на екрана.