— Прав сте — отвърна след секунди. — Виждам шест крака. Сигурно е спрял за почивка. Правим още един кръг и го удряме.
Въоръжението на „Фантом“ е на три нива. Най-тежко е 105-милиметровото оръдие М-120 „Хауицър“, чиято мощ е толкова голяма, че би било разхищение да се използва срещу сам човек. Следва 40-милиметровото оръдие „Бофърс“, осъвременено копие на шведска противовъздушна установка, с достатъчно ударна мощ да направи на сол какъвто и да било танк или сграда. „Фантом“ имаше под себе си човек на кон, затова избра картечницата „Гау-12/Ю Гатлинг“, която изстрелва хиляда и осемстотин 25-милиметрови куршума в минута. Един от тях е достатъчен да разкъса човешко тяло. Огънят от тази картечница може за трийсет секунди така да покрие футболно игрище, че единственият оцелял там би била някоя къртица — ако не умре от шока, разбира се.
Картечницата можеше да действа от височина не повече от 3500 метра, затова самолетът направи още един кръг и се сниши. После изстреля в целта цели триста куршума.
— Заличихме ги от лицето на земята — обади се операторът. — И мъжа, и коня.
— Благодаря, Екоу Фокстрот — каза Линет. — Оттук поемаме ние.
За самолета мисията приключи и той се прибра в авиобазата „Маккорд“.
Междувременно снегът спря. Баретите удвоиха усилията си и скоро стигнаха до останките от коня и пумата.
Линет ги изучава поне десет минути. Търсеше парчета от дрехи, обувки, някаква тъкан, кости или поне ловджийски нож. Ските, едната от тях счупена, бяха там. Пушката, снегоходките и Афганеца обаче липсваха.
До зазоряване оставаха не повече от два часа. Някъде пред тях се движеше мъж на снегоходки. Последваха го дванайсет човека на ски. Всички бяха изтощени и отчаяни. Взводът разполагаше с GPS и по някое време старши сержантът измърмори:
— Границата е на по-малко от километър.
След двайсетина минути се изкачиха на един зъбер, от който виждаха равнината под тях и просеката, по която минаваше канадската граница. Върху скалите вдясно от тях се издигаха бараките на местните дървосекачи.
Линет клекна, извади бинокъла и огледа територията напред. Не се забелязваше и следа от движение. Започваше да се съмва.
Двамата снайперисти свалиха пушките си, наместиха визьорите, вкараха по един куршум в цевта и също заоглеждаха околността.
Снайперистите са странни типове. Те така и не се доближават до целите си и все пак, за разлика от повечето днешни военни, успяват поне да видят лицата на жертвите си. Ръкопашният бой вече е в миналото и често войниците падат в битка не от ръката на врага си, а от неговия компютър. Взривява ги ракета, изстреляна от установка от друг континент или от, да речем, подводница на километри от тях. Или пък бомба, пусната от самолет, който се намира толкова високо, че дори не могат да чуят звука от двигателите му. Или картечницата на боен хеликоптер, за който те са само сенки, които бягат, търсят убежище и се опитват да отвърнат на огъня — но не и истински човешки същества.
За снайпериста обаче те са тъкмо такива. Докато лежи неподвижен, той вижда през визьора мъже с тридневни бради, мъже, които се протягат и прозяват, мъже, които гребат с лъжиците си от консерви, мъже, които гледат в посоката, където се намира убиецът им, но няма как да го видят. А после тези мъже умират.
Снайперистите живеят в свой собствен свят. Те са дотолкова обсебени от прецизността, че единственото, за което мислят, е позицията на жертвата, силата на вятъра, разстоянието, евентуалните отклонения и дали пушката им се нуждае от поредното подобрение.
И те, като повечето специалисти, внимателно и ревниво подбират оръжието си. Някои предпочитат миниатюрните куршуми M700 за „Ремингтън“ 308, които са толкова малки, че се налага да се слагат в сглобяеми гилзи, за да успеят въобще да влязат в цевта. Други държат на M21, снайперната версия на класическата бойна пушка M14. Най-сериозна от всички обаче е M82 „Барет Лайт Фифти“, която може да изстреля куршум с дебелината на показалец на разстояние повече от километър и половина и буквално да разкъса човешко тяло на парчета.
Единият от снайперистите, сержант Питър Беърпоу, вече бе заел позиция до капитан Линет. Беше наполовина сиукс с майка от испански произход, израснал в бедняшките квартали на Детройт. Армията бе целият му живот. Имаше високи скули и безизразни очи и бе най-добрият стрелец сред зелените барети.
Пушката в ръцете му беше „Шайен .408“, относително нова разработка на Шейтак, и след 3000 куршума, изстреляни на полигона, той направо се влюби в нея.
Сержантът вкара в цевта издължения патрон и през визьора „Ледъруд“ бавно огледа територията пред тях.
— Открих го, капитане — прошепна след малко. Бинокълът не бе успял да улови фигурата на беглеца, но визьорът на снайпера бе много по-прецизен. Сред бараките на отсрещната страна на долината имаше телефонна кабина със стъклена врата.