Часове след завръщането на Марек Гъмиени във Вашингтон мерките за сигурност бяха променени. В Тихия океан, на разстояние хиляда и деветстотин километра от американския бряг, бе разположен кордон. Такъв имаше и в Атлантическия океан между Лабрадор и Пуерто Рико, а оттам през Карибско море до полуостров Юкатан.
Без излишен шум фокусът се измести от супертанкерите и гигантските превозвачи към по-малките кораби, които прекосяваха откритото море между Венецуела далеч на юг и устието на река Сейнт Лорънс на север. Всички налични разузнавателни самолети ЕР-3 „Орион“ бяха вдигнати във въздуха, за да огледат стотиците хиляди квадратни километри тропични и субтропични води.
Американската промишленост също помогна с каквото можа. Властите получиха пълен списък с очакваните доставки и съответните дати и пристанища. Разузнаването го сравни със собствената си информация и всичко пасна. Танкерите, които превозваха газ, получаваха разрешение за акостиране, но при едно условие — на четиристотин километра от брега да приемат на борда си морски пехотинци и представители на бреговата охрана, които да ги съпроводят до пристанището.
Двамата терористи от екипажа на „Доня Мария“ получиха очаквания знак, докато корабът отново бе в Порт ъф Спейн. Инструкциите им бяха повече от ясни.
Тринидад и Тобаго е основен износител на нефтохимикали за целия свят, включително за САЩ. „Доня Мария“ акостира в петролното депо на изкуственото островче недалеч от брега. Там, без да има нужда да доближават населеното място, се товареха всякакви по големина танкери. „Доня Мария“ беше сред по-малките плавателни съдове, които обслужваха островите, където големите кораби нямаха работа, и сега с други два малки танкера изчакваше товара си в един от по-отдалечените участъци на депото. В крайна сметка ставаше въпрос за течен пропан-бутан и малцина искаха да са наблизо при товаренето. Късно следобед всичко бе готово и капитан Монталбан се приготви да излезе в открито море.
До залез оставаха около два часа. Недалеч от брега „Доня Мария“ се размина с надуваема моторна лодка, в която седяха четирима въдичари. Това беше дългоочакваният знак.
Двамата индийци напуснаха постовете си, изтичаха до каютите си и се върнаха с оръжие в ръце. Единият зае позиция на палубата, а другият се качи на мостика и опря пистолета си в челото на капитан Монталбан.
— Не правете резки движения, капитане — любезно предупреди той. — Не е необходимо да променяме скоростта. Другарите ми ще са на борда до няколко минути. Не се опитвайте и да се свържете по радиостанцията, или ще се наложи да ви застрелям.
Капитанът беше толкова изненадан, че не се възпротиви. Неволно хвърли поглед към предавателя в единия край на мостика, но индиецът улови движението му и поклати глава. След няколко секунди пиратите вече бяха на палубата — двама алжирци и двама мароканци, които доктор Ал Хатаб бе изпратил още преди месец. Говореха мавритански арабски, но индийците, все така любезни, преведоха думите им. Четиримата членове на екипажа трябваше да отидат на палубата при носа и да чакат там.
Час след залез и четиримата вече бяха мъртви и изхвърлени през борда. Капитан Монталбан бе в пълен шок и не си и помисляше да се съпротивлява. Екзекуциите бяха изпълнени хладнокръвно. Алжирците, членове на въоръжената ислямистка групировка, бяха оставили зад гърба си стотици трупове на фелахи — безобидни фермери, чиято смърт просто трябваше да послужи за предупреждение на алжирското правителство. Мъже, жени, деца, старци — бяха убивали толкова много, че някакви си четирима моряци въобще не представляваха проблем.
„Доня Мария“ продължи на север, но не директно към Пуерто Рико, където я очакваха. Промуши се покрай Антилите и се насочи към кръстосваното от стотици яхти, корабчета и танкери Карибско море. Там просто се изгуби — и така до момента, в който със закъснение щеше да акостира в Пуерто Рико.
„Контесата на Ричмънд“ достигна екватора, морето се успокои и Юсуф Ибрахим най-сетне излезе от каютата си. Беше изтощен и блед, но докато даваше указанията си, черните му очи бяха изпълнени с омраза. Извадиха от помещението до машинното седемметровата надуваема лодка и я спуснаха на вода. Шестима души изнесоха извънбордния двигател от трюма и го монтираха на кърмата. После свалиха с въжета резервоарите и ги окачиха по местата им. Двигателят се изкашля и запърпори. Един от индонезийците направи няколко кръгчета около „Контесата“, след което останалите шестима от екипажа, с изключение единствено на сакатия главорез, се качиха на лодката. Това очевидно бе генералната репетиция. Целта на упражнението бе да позволят на Сюлейман да заснеме кораба от неколкостотин метра и по-късно да изпрати материала си където трябва.