Майк Мартин си даваше ясна сметка на какво става свидетел. Тероризмът повече от всякога разчиташе на Интернет и киберпространството. Зверствата, за които съобщаваха новините, бяха едно. Достигнеха ли те обаче до милиони мюсюлмани, ставаха безценни. Най-често терористите набираха попълненията си именно от младежите, които искаха да подражават на образите от екрана.
Мартин помнеше видеозаписите от замъка Форбс — атентаторите в Ирак, които гордо се изпъчваха пред камерата и се отправяха на самоубийствена мисия. Операторът винаги оцеляваше. Очевидно същото щеше да се случи и с моторната лодка. Ударът по целта трябваше да бъде ясно заснет — дори след смъртта на екипажа.
Мартин обаче нямаше представа нито кога и къде ще ударят, нито какъв товар съдържат контейнерите на палубата. Обмисли вероятността да скочи пръв обратно на „Контесата“, да отвърже и изрита навътре във водата надуваемата лодка, да убие Ибрахим и да установи контрол над кораба. Нямаше как да стане. Моторната лодка бе много бърза и след секунди терористите отново щяха да са край перилата.
Упражнението приключи, крановете вдигнаха надуваемата лодка и „Контесата“ пое на северозапад към бреговете на Сенегал.
Юсуф Ибрахим вече се чувстваше по-добре и прекарваше все повече време на мостика и в столовата. Присъствието му само засилваше напрежението сред екипажа.
Всеки от осемте мъже на борда бе взел решение да загине като мъченик. Но очакването опъваше нервите им. Това, което ги крепеше, бе Коранът.
Единствено Ибрахим и химикът знаеха какво се крие под контейнерите на палубата. А само Ибрахим бе наясно с крайната цел. Останалите седмина от екипажа просто трябваше да се осланят на обещанията за вечна слава.
Часове след повторната поява на Ибрахим на палубата Майк Мартин почна да си дава сметка, че онзи го следи изкъсо.
Това го хвърли в безброй съмнения. Беше ли попадал Ибрахим на Измат Хан в Афганистан? Щяха ли да му зададат въпроси, на които не можеше да отговори? Беше ли объркал някоя от молитвите? Възможно ли бе Ибрахим да го изпита за строфи, които не бе учил? Правилно ли бе разчел омразата в очите му?
Беше на прав път, но само донякъде. Лудият йорданец не познаваше лично Измат Хан, макар да бе чувал за легендарния талибански воин. А и в молитвите засега нямаше грешки.
Всъщност Ибрахим мразеше „пущуна“ именно заради славата му на отличен войник — нещо, което не достигаше на самия него. Омразата му се простираше дотам, че дълбоко в себе си бе убеден в нечистотата на Афганеца. Вярваше, че той няма как да не е предател и че трябва да бъде убит.
Единствената причина да потиска яростта си бе древна колкото света. Планинецът го плашеше.
И макар да носеше оръжие под робата си и да бе дал смъртен обет, нямаше как да превъзмогне страхопочитанието си към мъжа от Тора Бора. Затова предпочиташе засега да си трае.
Издирването на кораба-призрак отново попадна в задънена улица. Стив Хил правеше всичко възможно да успокои напрежението и да тушира чувството за безсилие, което бе обзело всички чак до Даунинг Стрийт. Но така и не можеше да даде отговор на четирите въпроса, които постоянно му задаваха и британският премиер, и американският президент. Съществуваше ли въобще такъв кораб? И ако да, какъв бе той, къде се намираше и коя бе целта му? Всекидневните разговори и съвещания се превръщаха в истинско мъчение.
Шефът на МИ-6 продължаваше хладнокръвно да пази мълчание. След случилото се в Пешавар хората по върховете в разузнаването бяха единни, че се задава някакъв зрелищен терористичен удар. Но огледалният лабиринт не прощава провалите. Политиците не обичат да бъдат подвеждани.
Мартин не проявяваше признаци на живот от бележката насам. Жив ли бе, или мъртъв? Никой не знаеше, а мнозина дори почваха да губят интерес. Бяха изминали четири седмици и все повече започваше да се натрапва мнението, че не е сред живите.
Някои мислеха, че е направил каквото е можал, но са го разкрили и убили — и все пак са зарязали плановете си. Стив Хил обаче не смяташе, че опасността е отминала. Той замина за Ипсуич в мрачно настроение, за да се срещне със Сам Сиймор и двамата многознайковци от „Лойдс“, които му помагаха да огледа всяка възможност, колкото и налудничава да бе на пръв поглед.