Виждаше плакатите на протестиращите на улицата отвъд сградите на терминала. Нюйоркската полиция бе отцепила цялото пристанище, а във водите се носеха катери, които внимаваха за евентуалната поява на демонстранти на лодки.
И да имаше такива обаче, те нямаха никакъв шанс да се доберат до лайнера. Стоманеният му корпус се издигаше високо над морското равнище, а най-близките до водата отверстия бяха на повече от петнайсет метра от нея. Така че пътниците се качваха на борда напълно необезпокоявани.
Не че някой от тях въобще интересуваше демонстрантите. Досега на борда се трупаха само незначителните участници в пътуването: стенографи, секретарки, младши дипломати, съветници и всички останали дребни чиновници, без чието присъствие господарите на света очевидно не можеха да дискутират глада, бедността, сигурността, отбраната, пактовете и търговските ограничения.
При мисълта за сигурността Дейвид Гъндлак се намръщи. С колегите му бяха загубили цял ден да разхождат тайните служби из всяко ъгълче на кораба. Агентите си приличаха като капки вода — старателно оглеждаха помещенията, мърмореха нещо в ръкавите си, където бяха скрити микрофоните, и изчакваха да чуят отговора в слушалките, без които се чувстваха безпомощни. Не откриха нищо нередно. Гъндлак реши, че страдат от професионална параноя. Досието на всеки от 1200-те души в екипажа беше внимателно проверено. Двуетажният апартамент, в който щяха да отседнат американският президент и Първата дама, вече бе затворен и обграден от тайните служби. Чак сега, когато го видя с очите си, Дейвид Гъндлак си даде сметка за пашкула, в който се налагаше да живее президентът.
Погледна часовника си. Оставаха два часа за настаняване на трите хиляди пътници, след което щяха да посрещнат и осемте държавни глави. Досущ като дипломатите в Лондон, и той се възхищаваше на простотата и гениалността на идеята — най-големият и най-луксозният лайнер на света да домакинства на най-голямата и най-важната конференция на планетата; и това да се случи по време на петдневен трансатлантически круиз от Ню Йорк до Саутхамптън.
Този хитър ход объркваше плановете на онези, които всяка година създаваха хаос и безредици по време на срещите на Г-8. Беше по-добър избор от която и да било планина или остров. „Куин Мери II“ бе просто недосегаем.
Гъндлак щеше да застане до капитана, когато мощните сирени „Тайфун“ огласяха Ню Йорк за довиждане. После щеше да провери настройките на четирите двигателя, а капитанът, с помощта само на един малък лост на контролното табло, щеше да изведе кораба по Ист Ривър към очакващия ги Атлантически океан. Уредите бяха изключително прецизни, а витлата под кърмата можеха да се завъртат дори на 360 градуса, така че „Куин Мери II“ не се нуждаеше от влекачи, за да излезе в открито море.
По същото време „Контесата на Ричмънд“ мина западно от Канарските острови. Самите острови, чиито слънчеви брегове всяка зима привличат толкова много европейци, не се виждаха от кораба, но бинокълът улови очертанията на връх Тейде.
Оставаха два дни до срещата им с историята. Индонезиецът зад руля даде указания на своя сънародник в машинното да свали мощността до „бавен напред“ и „Контесата“ спокойно продължи да пори леките вълни в априлската вечер.
Връх Тейде остана зад гърба им и щурманът изви с още няколко градуса в посоката, в която — на около три хиляди километра от тях — се намираше американският бряг. Сателитите отново засякоха товарния кораб и компютрите отново провериха сигнала от транспондера и данните от регистрите, после отбелязаха безопасното му местонахождение и за пореден път му дадоха зелена светлина: „законен товар, не представлява заплаха“.
Първа пристигна японската делегация начело с министър-председателя. Японците, по предварителна уговорка, кацнаха на летище „Кенеди“ и изчакаха там, далеч от тълпите демонстранти, докато ги превозят с няколко хеликоптера до Бруклин. Хеликоптерната площадка бе на територията на новия терминал, заобиколена от всички страни от гигантски зали и хангари. Там делегацията бе посрещната от корабните офицери и съпроводена през закрит тунел до борда на огромния лайнер и до един от луксозните апартаменти.
После хеликоптерите излетяха за летище „Кенеди“, за да приберат току що пристигналата канадска делегация.
Дейвид Гъндлак остана на мостика. Командната зала беше широка близо петдесет метра, с огромни панорамни прозорци, от които ясно се виждаше морето отпред. Въпреки че мостикът бе на повече от шейсет метра над водата, чистачките на прозорците подсказваха, че зиме, когато двайсетметровите вълни в Атлантическия океан се разбиваха в носа на „Куин Мери II“, пръските стигат чак дотук.