Той видя само тия три думи, написани там: „Миртис обича Радоклея“, но не знаеше на коя от двете жени принадлежи това, едната от тях ли е обичаната, или пък тя е някоя млада незнайница, оставена в Ефес. В първия момент той помисли да настигне музикантките, за да им възвърне изгубеното, което може би беше спомен от някоя обожавана покойница; но едва ли би могъл да ги намери и понеже беше вече престанал да мисли за тях, той лениво се извърна и хвърли малката вещ в морето.
Тя падна бързо, плъзната като бяло птиче, и той чу как изпляска далечната и черна вода. Този слаб шум го накара да почувства просторното мълчание на пристанището.
Облегнат гърбом на студената ограда, той се опита да прогони всяка мисъл и безстрастно загледа наоколо си.
Шумът на живота го ужасяваше. Той излизаше из къщи само когато този шум преставаше, и се завръщаше, когато утринният полуздрак привличаше към града рибарите и продавачите на зеленчук. Удоволствието да гледа само сянката на града и свойта собствена снага беше се обърнало у него в страст и той не си спомняше да е видял слънцето на пладне от месеци насам.
Той се измъчваше. Царицата беше досадна.
През тая нощ той почти не можеше да разбере радостта и гордостта, които го бяха обзели, когато преди три години царицата, съблазнена може би повече от шума около неговия гений, беше го призовала в палата си и възвестила неговото влизане чрез биене на сребърни салпинкси на вечерните порти на града.
Това влизане в палата на царицата изгряваше понявга в паметта му като един от ония спомени, които, благодарение на крайната си сладост, са се вгорчавали лека-полека в душата, докато са станали нетърпими. Царицата беше го приела насаме в своите частни апартаменти, състоящи се от три малки, удобни и затънтени отделения. Тя беше полегнала на лявата си страна и сякаш беше заровена в безредно нахвърляните зеленикави копринени платове, в пурпурните отражения на които се къпеха черните къдри на нейната коса. Младото й тяло беше облечено в безстидно нацепени одежди, които пред самите й очи беше съшила една фригийска куртизанка; те оставяха тъй открити ония двайсет и две места на тялото, дето ласките са неудържими, че макар и цяла нощ, макар и до последните граници да би поискал някой да изчерпва любовното си въображение, пак не би станало нужда да се събличат тия одежди.
Коленичил почтително, Деметриос беше взел в ръка, за да го целуне, малкия бос крак на царица Берениса като сладостна и скъпоценна вещ.
След това тя беше станала.
Просто като хубава робиня, служеща за модел, тя беше махнала своя нагръдник, превръзките и процепнатите си чорапи, беше свалила дори гривните от ръцете си, драгоценните пръстени от палците на нозете си и беше застанала пред него права, разтворила ръце напред, дигнала глава, украсена с един коралов капишон, краищата на който трептяха надлъж по двете й бузи.
Тя беше дъщеря на един от Птолемеите и на една сирийска царкиня, която произхождаше от боговете, чрез Астарта, наричана от гърците Афродита. Деметриос знаеше това и знаеше, че тя се гордее с олимпийското си потекло. И той не се смути, когато владетелката му каза, без да се помръдне: „Аз съм Астарта. Вземи къс мрамор и длетото си и ме покажи на египетските мъже. Аз искам да боготворят моя образ“.
Деметриос я погледна и с увереност предугадил простата и нова чувственост, която живееше в това младо моминско тяло, каза: „Аз пръв те боготворя“, и я обгърна с ръце. Царицата се не обиди от тая рязкост, но като се отдръпна, тя го попита: „Мислиш ли се за Адонис, за да можеш да докоснеш богинята?“ Той отговори: „Да“. Тя го погледна, усмихна се и тихо добави: „Ти имаш право!“
Това го направи нетърпим за другите и дори най-добрите му приятели се отделиха от него; но той подлуди сърцата на всички жени.
Когато той минаваше през някоя дворцова зала, робините се спираха, придворните жени млъкваха, чужденките също се вслушваха в думите му, защото звънът на неговия глас беше цяло очарование. Оттегляше ли се при царицата, идваха да му досаждат и там все под нови предлози. Бродеше ли из улиците, гънките на туниката му се напълваха с малки папирусни листове, на които жените написваха имената си и по няколко болезнени слова към него; но той смачкваше записките, без да ги чете, уморен от всичко това. Когато в храма на Афродита поставиха неговото творение, широката зала през цялата нощ се пълни от негови обожателки, дошли да прочетат името му в камъка и да поднесат на своя жив бог всичките свои гълъбици и рози.