Тъй я обожаваше той, когато излезе на вълнолома при разотиването на тълпата и чу плачевната песен на флейтистките. Той беше се отвърнал от куртизанките при храма, защото беше се отвратил и възмутил до дън душа от една двойка, съгледана под клонките на дървесата.
Нежното влияние на нощта лека-полека го обземаше. Той обърна лице срещу вятъра, който, минал през морето, сякаш носеше към Египет благоуханието на аматонските рози.
Красиви женски форми се рисуваха в мисълта му. Бяха му поръчали за градината на богинята Афродита една група от три прегърнати харити, но той беше млад и не искаше да копира установените образци и затова мислеше да съедини само в един мраморен къс трите грациозни движения на жената: двете харити ще бъдат облечени, едната с ветрило в ръка, присвила ресници под лъха на раздиплените пера; другата танцуваща в гънките на своята роба. Третата щеше да бъде гола, зад сестрите си, дигнала ръце нагоре да навие над шията гъстата си коса.
В главата му се зараждаха и много други проекти още: да пристави към скалата на Фара една Андромеда от черен мрамор, изправена пред разяреното морско чудовище: да постави на четирите краища на Агора в Брушион четирите коня на изгряващото слънце или четири разярени Пегаса; той се опияняваше от зараждащата се в главата му мисъл да изобрази Загреус, ужасен пред приближаването на Титаните. Ах, как беше завладян от красотата, как се изтръгваше из ръцете на любовта, как „отделяше от плътта величавата идея за богинята“, как се усещаше свободен, най-после!
Но ето че той изви лице към кея и съзря да лъщи далеч жълтото було на жена, която бавно се приближаваше към него.
IV.
Непознатата
Бавно, привела глава настрани, тя вървеше по вълнолома, над който се лееше лунният блясък. Малка подвижна сянка трептеше пред стъпките й.
Деметриос гледаше как тя се приближава.
Напречните гънки на робата браздяха оная малка част от тялото й, която прозираше през леката тъкан. Единият от лактите й се подаваше изпод стегнатата туника, а другата й ръка, оставена гола, придържаше дългия шлейф на робата, за да не се влачи из праха.
Той позна по скъпите й накити, че тя е куртизанка. За да избегне поздрава й, той живо се извърна.
Той не искаше да я гледа. И нарочно зае мисълта си с великата скица на ужасения Загреус. И все пак очите му се обърнаха към непознатата.
Тогава той видя, че тя не мисли да се спира, не обръща внимание на него, не се преструва, че гледа морето или че е потънала в размишления; тя просто се разхождаше сама и сякаш нищо не й трябваше, освен свежестта на вятъра, самотата, отпуснатостта, лекия трепет на тишината.
Без да се помръдне, Деметриос не я изпусна от очи и веднага се почувства обзет от някакво особено удивление.
Тя продължаваше да върви като жълта сянка в далечината, небрежна и предхождана от малката си черна сянка.
На всяка стъпка той чуваше слабото скърцане на обувките й по пясъка.
Тя вървя тъй чак до острова, на който се издигаше Фарът, и след това възлезе на скалите.
Изведнъж, сякаш от дълго време беше любил непознатата, Деметриос се завтече подире й, след това се спря, повърна се назад, потръпна, възмути се сам от себе си, опита се да напусне вълнолома. Но понеже винаги беше употребявал волята си в услуга на собственото си удоволствие, сега, когато трябваше да я накара да действа за укрепването на характера и смисленото уреждане на живота, той се почувства безсилен и прикован на мястото си.
Като не можеше да прогони мисълта за тази жена, той се опита да се извини пред себе си за това увлечение, което тъй буйно беше го развълнувало. Той помисли, че се е удивил на грациозния й ход, воден чисто от естетични чувства, и си каза, че тя може би силно му е напомнила харитата с ветрилото, която той мислеше да скицира на другия ден.