После изведнъж мислите му се разбъркаха и рой мъчителни въпроси за тая жена с жълти одежди нахлуха в неговия ум.
Какво диреше тя на острова в тоя късен нощен час? Защо и за кого беше излязла тя тъй късно? Защо не беше се спряла край него? Тя беше го видяла, навярно, тя беше го видяла, вървейки по вълнолома. Защо беше отминала, без да го поздрави? Мълвеше се, че някои жени обичат понявга да се къпят в морето през ведрите часове на предутринта. Но при Фара не се къпеха. Там морето беше много дълбоко. После, нима само за да иде на баня, тя беше се накичила с толкова скъпоценности? Но тогава какво я влечеше тъй далеч от Ракотис? Любовна среща, може би? Някой млад вивьор ли, любител на разнообразието, който за момент превръща на любовно легло изгладените от вълните големи скали!
Деметриос поиска да се увери. Но младата жена се връщаше вече със същите бавни и меки стъпки, огряна в лице от кротката лунна светлина, омитайки с края на ветрилото си праха от оградата.
V.
Огледалото, гребенът и огърлицата
Нейната красота беше особена. Косата й приличаше на два златни потока, гъсти и обилни; те засенчваха ниското й чело като две дълбоки и пълни със сенки вълни, закриваха ушите й и се извиваха на седем реда над шията. Носът беше изтънчен, с изразителни ноздри, които потрепваха от време на време над една сочна и обагрена уста с овални и подвижни краища. Гъвкавата линия на тялото й се вълнуваше при всяка стъпка и се оживяваше от люлеенето на свободните гърди или от мерното клатене на хубавите хълбоци, над които се огъваше талията й.
Когато се приближи на десетина крачки до младия човек, тя извърна поглед към него. Деметриос потрепери. То бяха необикновени очи, сини, притъмнени и блестящи едновременно, влажни, плачевни и пламенни, почти притворени под тежестта на клепачите и ресниците. Тия очи гледаха тъй, както сирените пеят. Който и да минеше през тяхната светлина, биваше неизбежно запленяван. Тя знаеше това добре и знаеше за тяхното действие, когато се придружеше с невнимателност към оня, когото и най-искрената любов не би могла тъй искрено да засегне.
Мореплавателите, които са преброждали пурпурните моря отвъд Ганг, разправят, че са виждали под водата скали от магнитен камък. Когато корабите минават край тях, гвоздеите, железните обкови се изтръгват от местата си, политат към подводната скала и се съединяват завинаги с нея. И бързият кораб, жилището, живото същество, се обръща в цяла флота от разединени дъски и греди, разпилявани от вятъра и обръщани от вълните. Тъй и Деметриос се губеше сам в себе си пред тия две големи и привличащи очи и силите му се разлитаха.
Тя наведе ресници и мина наблизо край него. Той би извикал от нетърпение. Свил бушници, той се боеше да не би да не може да се съвземе, защото трябваше да й заговори.
Ала той я спря с обикновените думи:
— Поздравявам те — каза той.
— Аз също те поздравявам — отвърна минуващата.
Деметриос продължи:
— Къде отиваш тъй нехайно?
— Връщам се.
— Сама ли?
— Сама.
И тя понечи да продължи разходката си.
Тогава Деметриос помисли, че се е излъгал, като я е взел за куртизанка. От някое време и жените на съдниците и чиновниците се обличаха и вчесваха като леките жени. Тая трябваше да е някоя всепозната и почтена жена и затова той без ирония завърши питането си тъй:
— При своя мъж ли?
Тя се облегна назад о двете си ръце и се разсмя.
— Аз нямам тая вечер мъж.
Деметриос прехапа устни и почти плахо подметна:
— И не търси. Много късно си се заела. Никого няма вече.
— Кой ти каза, че търся? Аз се разхождам сама и никого не чакам.
— Тогава отде идеше ти? Защото ти не си се накичила със скъпоценности сама за пред себе си, а и това копринено покривало…
— Гола ли би искал ти да изляза, или облечена във вълнени дрехи, като робиня? Аз се обличам за свое удоволствие. Аз искам да съзнавам, че съм хубава, и когато вървя — гледам пръстите си, за да познавам по тях своите скъпоценности.
— Ти би трябвало да държиш огледало в ръце и само очите си да гледаш. Тия очи не са родени в Александрия. Ти си еврейка, познавам по гласа ти, който е по-сладък от нашия.
— Не, аз не съм еврейка, аз съм галилеянка.