За да защитят гръцките нрави, винаги привеждат учението на неколцина философи, които са порицавали половите удоволствия. Тук има смесване. Тия редки моралисти отхвърляха прекаленостите във всички чувства, и за тях нямаше разлика между разврата на леглото и разврата на трапезата. Тоя, който безнаказано си поръчва днес обед за шест наполеона в някой парижки ресторант, щеше да бъде за тях пак греховен, и то не по-малко, от оня, които би си устроил сред улицата интимна любовна среща, за което би бил наказан от днес действащите закони на една година затвор. Пък и древното общество гледаше въобще на тия строги философи като на луди и опасни хора: осмиваха ги на всяка сцена; биеха ги по улиците: тираните ги вземаха за разсмивачи в дворците си, а свободните граждани ги осъждаха на изгнание, ако ги не счетяха достойни да понесат върховното наказание.
Прочее, модерните възпитатели от Ренесанса до ден-днешен съзнателно измамнически са представяли античния морал като вдъхновител на тесногръдите им добродетели. Ако тоя морал е бил велик, ако заслужава да бъде взет за образец и за ръководител в живота, то е затова, защото при него най-добре се различава справедливото от несправедливото, според критерия на красотата, възвестява се правото на всеки човек да дири личното си щастие в границите, в които е затворен от подобното право на другите, и се заявява, че под слънцето няма нищо по-свято от плътската любов и нищо по-красиво от човешкото тяло.
Такъв беше моралът на народа, който съзида Акропола и ако аз добавя, че всички великани на духа са имали същия морал, то ще бъде само да покажа ценността на едно общо място, защото е предоказано, че висшите умове на артистите, писателите, военачалниците и държавниците никога не са считали за непозволена величавата си търпимост. Аристотел влиза в живота, като разсипва наследството си по блудни жени; Сафо е дала името си на един особен порок; Цезар е moechus calvus; но ние не виждаме нито Расин да се пази от артистките в театъра, нито Наполеон да се въздържа. Романите на Мирабо, гръцките стихове на Шение, писмата на Дидро, дребните съчинения на Монтескьо се равняват по смелост даже на самите произведения на Катул. А най-строгият, най-безгреховният, най-кроткият от всички френски писатели Бюфон, знаете ли каква максима дава на вплетените в някоя сантиментална интрига: „Любов, защо ти си щастие за всички животни, а нещастие за човека? — Защото в тая страст само плътското е добро, а духовното няма никаква цена.“
Защо това е тъй и как пред разстроя на античните идеи великата гръцка чувственост е останала като лъч върху най-извисените чела?
Защото чувствеността е тайнственото, но необходимо и творческо условие за умственото развитие. Ония, които не са изпитали до крайност, било за да ги възлюбят, било за да ги прокълнат, поривите на плътта, са неспособни да разберат просторността на поривите на духа. Както душевната красота озарява лицето, тъй и само телесната назрялост оплодява мозъка. Най-добрата хула, която Делакрюя да отправи безсъзнателно към хората, е същата оная, която той хвърли срещу присмехулниците на Рубенс и отрицателите на Енгр — ужасната дума: евнуси!
Нещо повече: изглежда, че геният на народите, както и тоя на отделните личности, трябва да бъде преди всичко чувствен. Всички градове, които са владели света, Вавилон, Александрия, Рим, Венеция, Париж, са били по общ закон, толкова по-безчинни, колкото са били по-могъщи, като че развратеността им е била необходима за техния блясък. Градовете, в които законодателите са поисквали да насадят изкуствени тесни и неплодоносни добродетели, още от първия ден са се виждали осъдени на пълна погибел. Тъй стана с Лакедемон, който, разположен между ония места, дето човешкият дух е направил най-удивителните свои полети, между Коринт и Александрия, между Сиракуза и Милет, не ни е оставил нито поет, нито художник, нито философ, нито историк, нито учен, а само популярната слава на един вид Бобийо1, който се уби с триста души в една планинска клисура, без даже да успее да победи. И затова днес, след две хиляди години, като измерваме бездната на спартанската добродетел, ние можем, според увещанието на Ренан, „да прокълнем земята, дето е било владичеството на тия мрачни заблуди, и да я обругаем, защото то вече не съществува.“
Ще се върнат ли някога ефеските и сиренски дни? Уви! — модерният свят изнемогва под нахлуващата грозота. Цивилизациите възлизат към север, потъват в мъглата, в студа, в калта. Какъв мрак! — хора, облечени в черно, бродят из заразените улици. За какво мислят те? — не се знае вече; а нашите двайсет и пет години треперят, изгнани сред старци.