Имаше и други из много по-отдалечени краища: дребни лениви създания, които говореха на никому неразбран език и приличаха на малки маймуни. Очите им бяха поудължени към слепите очи. Те своенравно заплитаха черната си и твърда коса. През целия си живот те бяха плахи като изгубени животни. Те знаеха сластните движения, но не даваха да ги целуват по устата. Между едно и друго съчетание с мъж, те обикновено играеха помежду си и опасно се забавляваха, подвили малките си крачка.
В една самотна лъка, налягали по тревата, живееха вкупом русите и пембени дъщери на северните народи. Между тях имаше сарматки, с тройни плитки на косата, с крепки нозе и ъглести рамене, които увенчаваха главите си с дървесни клонки и се бореха една с друга за развлечение; скитки — чипи, гърдести и власати, които се съчетаваха с мъжете само в стойката на животни; грамадни тевтонки, които ужасяваха египтянките с бледнонежните си като на старци коси и с меката си като на деца кожа; галки, руси като крави, които се смееха без повод; млади келтки със зелени като морето очи, които никога не излизаха голи.
Мургавогърдите иберийки се съчетаваха денем. Косите им бяха тежки и те придирчиво ги заплитаха, а коремите им — нервни и никога небръснати. Изпечената им кожа и коравите им задници се харесваха на александрийските мъже. За танцувачки ги вземаха толкова често, колкото за наложници.
Под широката сянка на палмите живееха дъщерите на Африка: нумидийките, забулени в бяло, картагенките, загърнати в пъстри покривала.
Те бяха хиляда и четиристотин.
Когато някоя жена влезеше в свещената градина, излизаше от нея само в първия ден на старостта си. Тя даваше половината от припечеленото за храма, а останалото й служеше за храна и за купуване на благоухания.
Те не бяха робини и всяка една от тях наистина притежаваше по един дом на Терасата. Но не всички биваха посещавани еднакво от мъжете и най-честитите от тях сполучваха да купят и съседни димове, които обитателките им продаваха, за да не омършавеят от гладуване. Последните пренасяха тогава своята непристойна статуйка в парка, подирваха плосък камък за олтар в някое кътче на градината, което не напущаха вече. Малоимотните търговци знаеха това и по-често спохождаха ония, които лежеха на мъха на открито, близо до светилищата си. Но понякога нямаше и такива посетители и тогава злочестите девойки се привързваха страстно една към друга, влюбваха се и образуваха семейство, в което всичко се разделяше по равно, даже последният фъндък вълна, чрез взаимни ласки се облекчаваше мъчителността на дълговременната непорочност.
Ония, които нямаха приятелки, се предлагаха за доброволни робини на своите по-посещавани другарки. Забранено беше на последните да държат повече от дванадесет такива робини. Ала само двадесет и две куртизанки бяха достигнали тоя максимум; те бяха си избрали по една робиня от всички племена и образували по тоя начин една пъстра прислуга.
Ако някоя от тях добиеше момче, въвеждаха го в храма да съзерцава съвършената форма на красотата и да служи на нейното божество. Ако ли пък се родеше момиче, то се раждаше за богинята. Още през първия ден на живота му празнуваха символичното негово омъжване със сина на Дионис и иерофантата го обрязваше с малко златно ножче, защото девствеността не беше угодна на Афродита. По-късно то биваше въвеждано в Дидаскалиона, голям паметник — училище, разположен зад храма; там младите момичета изучаваха в седем класа теорията и метода на всички еротични изкуства: поглеждането, прегръщането, движението на тялото, сложността на милуването, тайните начини на ухапването, движенето на езика, целуването. Ученичката свободно избираше деня на първия си изпит, защото свободното пожелаване е една от заповедите на богинята, на която не трябва да се противоречи; същия ден й даваха жилище на Терасата и някои от тия още невръстни девойки бяха едни от най-издръжливите и най-често посещаваните.
Вътрешността на Дидаскалиона, залите на седемте класа, малкият театър и перистилът на двора бяха украсени с деветдесет и две фрески, в които беше изложено учението за любовта. Там беше представен целият човешки живот: Клеокарес Александрийски, законен син и ученик на Апелес, беше привършил тия фрески едва на умиране. Напоследък царица Берениса, която силно се интересуваше от знаменитото училище и пращаше в него малките си сестри, беше поръчала на Деметриос редица мраморни групи, за да се попълни декорацията; ала само една от тях беше поставена на мястото си — в детския клас.