Така говореше малката, засмяна, влизайки в стаята. Тя покани младия човек да седне, яхна се като на кон на коленете му и извила ръце назад, намести в косата си една роза, която щеше да падне.
Деметриос неволно извика от удивление: тя беше съвсем гола; лишена от бухналата си роба, тя изглеждаше тъй млада, тъй детски неразвита в гърдите, тъй тясна в хълбоците, тъй явно невръстна, че той почувства съжаление, като конник, който се яхва с всичката си тежест на някоя твърде изнежена жребица.
— Но ти не си жена! — извика той.
— Не съм жена ли? Тогава в името на двете богини кажи какво съм! Носач, хамелеон или стар философ?
— На колко си години?
— На десет и половина. На единадесет, може да се каже, на единадесет. Родена съм в градината. Майка ми е милезианка. Тя е Питиас, или Козата, както я наричат. Да пратя ли да повикат нея, ако аз ти се виждам много малка? Мама има мека кожа и е хубава.
— Ти учила ли си в Дидаскалиона?
— И сега съм там; в шести клас. Догодина ще свърша; не е малко време дотогава.
— Мъчно ли е там за тебе?
— Ах, ако знаеше ти колко ни мъчат учителките! Карат ни по двадесет пъти да повтаряме един и същи урок. Пък то е нещо безполезно, защото мъжете никога не искат това. А после, морят се за празни работи; аз не обичам това. Ето, вземи една фурма; не оная, тя не е зряла. Аз ще те науча да ги ядеш по нов начин гледай.
— Зная го. Той е бавен и не е най-добрият. Виждам, че си добра ученичка.
— О, всичко, каквото зная, сама съм го научила. На учителките им се иска да си мислят, че са по-силни от нас. Възможно е да са по-сръчни, но те нищо ново не са изнамерили.
— Много ли любовници имаш?
— Всичките твърде стари. Това е неизбежно. Младите мъже са такива глупци! Те обичат само жените, които са вече към четиридесетте. Понякога от тук минават младежи, красиви като самия Ерос, и само да би видял с какви жени ходят — с хипопотами! Да побледнееш от срам. Надявам се, че не ще достигна годините на тия жени. Мене би ме било срам да се събличам. Затова съм доволна, както виждаш, тъй доволна че съм още съвсем млада. Гърдите винаги бързо порастват. Струва ми се, че още първия месец, когато почне да тече кръвта ми, ще се почувствам близо до гроба. Чакай да те целуна. Аз много те обичам.
Разговорът стана по-малко непринуден, те повече мълчаха и Деметриос скоро разбра, че неговите опасения и съжаления си нямат мястото пред едно тъй добре изучено момиче. Тя, вижда се, схващаше, че не е особено тлъста храна за млад мъж, и затова възбуждаше любовника си чрез удивителната усърдност, която влагаше в беглите си докосвания до него; той не можеше нито да предвиди, нито да отговаря, нито да управлява нейните движения, които ни за миг не го оставяха да изпита спокойствието на любовната прегръдка. Пъргавото младо тяло се огъваше около него, приближаваше се и се отдалечаваше, плъзгаше се, въртеше се, бореше се. Най-после те се скопчиха. Но тоя половин час беше само твърде дълга игра.
Тя първа скочи от леглото, топна пръста си в една чаша мед и си намаза устните; след това, с големи усилия да се не засмее, тя се наведе над Деметриос и почна да търка устните си о неговите; овалните им къдри играеха по приближените им бузи. Младият човек се усмихна и се подпря на лакътя си.
— Как се казваш? — попита той.
— Мелита. Не видя ли името ми на вратата?
— Не съм гледал.
— Виж го тогава в стаята ми. Писали са го по стените. Наскоро ще бъда принудена да накарам да ги премажат.
Деметриос дигна глава; четирите стени на стаята бяха покрити с надписи.
— Я гледай, това е твърде любопитно — каза той. — Може ли да се чете?
— О, стига да искаш, аз нямам тайни.
Той зачете. Името на Мелита много често се повтаряше, написано или заедно с имената на мъже, или под груби рисунъци. Своенравно се преплитаха нежни, гнусни и комични изречения. Любовниците мъже или се хвалеха със силата си, или описваха прелестите на малката куртизанка, или пък се подиграваха с добрите си приятели. Всички писмена бяха интересни само като свидетелство за низостта на ония, които бяха ги писали. Но когато спря очи на края на дясната стена, Деметриос трепна като ужилен.
— Какво е това? Какво е това? Кажи ми!
— Какво? Кое? Къде? — каза детето. — Какво ти е?
— Тук. Това име. Кой е писал това?
И пръста му се спря върху следния двоен ред: