ΜΕΛΙΤΤΑ. Λ. ΧΡΥΣΔΑ
ΧΡΥΣΙΣ. Λ. ΜΕΛΙΤΤΑΝ
— А — отвърна тя, — това ли? Мойто име е. Аз съм го писала.
— Но коя е тая Хризис?
— Най-голямата ми приятелка.
— Съмнявам се в това. Но не това те питам аз. Коя Хризис? Има много.
— Мойта Хризис, най-хубавата. Хризис от Галилея.
— Знаеш ли я? Знаеш ли я? Говори ми, моля ти се. От къде е тя? Къде живее? Кой й е любовник? Всичко ми кажи!
Той седна на леглото за отпочиване и сложи малката на коленете си.
— Влюбен ли си вече? — каза тя.
— Тебе какво ти е? Кажи ми какво знаеш за нея. Аз всичко искам да науча.
— О, аз нищо не зная. Зная много малко. Тя два пъти идва при мене и аз не я питах за нейното семейство. Аз се чувствах много щастлива, че е моя, и не губех времето си в разговори.
— Каква е тя наглед?
— Хубава е наглед, какво друго да ти кажа. Трябва ли да ти изреждам всички части на тялото й и за всяка да казвам, че е много хубава? После, тя е жена, истинска жена… Когато помисля за нея, веднага възжелавам някого…
Тя прегърна Деметриос през шията.
— Но нищо ли не знаеш — подзе той, — нищо друго ли не знаеш за нея?
— Зная… зная, че тя е от Галилея, че е близо на двадесет години, че живее в еврейския квартал, на източния край на града, близо до градината. Това е всичко.
— А за живота й, за нейните наклонности нищо ли не можеш ми каза? Тя, значи, се люби и с жени, щом дохожда при тебе. Но съвършена ли лесбиянка е тя?
— То се знае, че не е. През първата нощ, която прекара тук, тя беше довела със себе си един мъж и аз ти се кълна, че не се преструваше, когато лежеше с него. Аз познавам по очите искрената жена… Това не й побърка обаче да дойде веднъж сама при мене. Тя ми обеща и трета нощ.
— Не познаваш ли някоя нейна приятелка в градината?
— Да, една жена от нейната земя, Химаирис, една бедна куртизанка.
— Де живее тя? Аз трябва да се срещна с нея.
— Тя живее в градината от една година насам. Тя продаде жилището си. Но аз зная де е скривалището й. Аз мога да те заведа. Привържи ми сандалите, ако обичаш.
Деметриос привърза набързо кожените ремъци около свежите пищяли на Мелита, после й подаде късата роба, която тя метна на ръка, и излязоха бързо навън.
Те дълго вървяха. Паркът беше грамаден. Нарядко легнала под някое дърво, някоя куртизанка произнасяше името си, разкриваше робата си и после лягаше отново по очи. Мелита срещаше свои познати. Те я целуваха вървешком. Минавайки край един полуизтъркан олтар, тя откъсна три големи цветя измежду тревите и ги сложи на камъка.
Нощта не беше още притъмняла. В усилената светлина на летните дни има нещо, което се продължава и през здрачаването след заника на слънцето. Слабите и меки звезди, малко по-светли от самия фон на небето, тихо премигваха и сенките на клонките неясно се очертаваха.
— Гледай — каза Мелита. — Мама. Ето я мама.
Една жена, с роба от тройно муселинен плат, изпъстрена със сини ивици, спокойно се приближаваше към тях. Щом съзря детето, тя се впусна към него, дигна го на ръце и силно го целуна по бузите.
— Малко мое момиче, малка моя любов, де отиваш?
— Завеждам едного при Химаирис. Той иска да я види. А ти? Разхождаш ли се?
— Корина роди. Бях при нея, обядвах до леглото й.
— А какво е детето? Момиче ли?
— Две близначета, скъпа моя, пембени, като восъчни кукли. Ти можеш да идеш нощес при нея, тя ще ти ги покаже.
— О, колко е хубаво това! Две куртизанки. Как ги казват?
— Паникис, и двете, защото са родени в навечерието на афродизиите. Това е божа поличба. Те ще бъдат красиви.
Тя сложи детето наземи и като се обърна към Деметриос, попита:
— Как ти се вижда дъщеря ми? Имам ли право да се гордея с нея?
— И двете можете да бъдете доволни една от друга — спокойно отвърна той.
— Целуни мама — каза малката.
Той мълком сложи целувка между двете гърди на майката. Тя му я върна по устните и се разделиха.
Деметриос и малката повървяха още малко под дървесата; майката се отдалечаваше и извръщаше глава към тях. Най-после те стигнаха и Мелита каза:
— Тука е.
Химаирис беше седнала на подвития си десен крак на една малка морава, между две дървеса и един шубрак. Тя бе постлала под себе си някаква червена дрипа, която беше единствената й дреха за през деня, и постилка, върху която лежеше гола, когато минаваха мъжете. Деметриос се вглеждаше в нея и любопитството му все повече и повече растеше. Тя имаше трескавия изглед на ония измършавели чернооки жени, кървавочервеното тяло на които сякаш обгаря някаква неудържима и непрестанна буйност. Дебелите й устни, изразителният й поглед, синкавите й клепки, всичко това издаваше и чувствена алчност, и крайна изтощеност. Кривината на хлътналия й корем и на двете й нервни бедра се вгъваше така, като че беше готова за скопчване. И понеже тя беше изпродала всичко, даже гребените си, иглите и щипките за коса, косата й така беше се разбъркала, че беше невъзможно да се счеше наново; а черната мъхнатост по тялото й придаваше на голотата й нещо диво, любострастно и власато.