Близо до нея един едър дърт козел, изпънал нозе беше завързан със златна верига за едно дърво. Тая верига нявга беше блестяла на четири реда върху гърдите на Химаирис.
— Химаирис — каза Мелита, — стани. Един мъж иска да приказва с тебе.
Еврейката погледна, без да се помръдне.
Деметриос се приближи.
— Познаваш ли Хризис? — каза той.
— Да.
— Често ли я виждаш?
— Да.
— Можеш ли ми каза нещо за нея?
— Не.
— Как не! Как, не можеш ли?
— Не.
Мелита стоеше като замаяна.
— Кажи му — каза тя. — Имай доверие в него. Той я люби. Той й желае доброто.
— Аз виждам ясно, че я люби — отвърна Химаирис. — Щом той я люби, желае й злото. Ако я люби, няма да му кажа нищо.
Деметриос затрепера от гняв, но премълча.
— Дай ми ръката си — каза му еврейката. — Ще видя дали съм се излъгала.
Тя хвана лявата ръка на младия човек и я обърна към лунната светлина. Мелита се наведе да гледа, макар че не знаеше тайния смисъл на резките; но тяхното съдбовно разположение я привличаше.
— Какво виждаш? — каза Деметриос.
— Аз виждам… да кажа ли какво виждам? Ще ми благодариш ли? Ще ми повярваш ли? Аз виждам най-напред всесветовното щастие, но то е в миналото. Аз виждам любовта, но тя се губи в кръв…
— Моята кръв ли?
— Кръвта на една жена. След това кръвта на друга една жена. Най-после твоята, но по-късно.
Деметриос сви рамене. Когато се извърна, той видя Мелита да бяга с всичка сила по алеята.
— Уплаши се — каза Химаирис, — обаче кръвта не е нито нейната, нито моята. Остави живота да си тече, защото нищо не може да се спре. Преди още да се родиш, съдбата ти е била определена. Върви си, аз няма да ти кажа нищо.
И тя отпусна ръката му.
III.
Безпокойства и колебания
„Кръвта на една жена. След това кръвта на друга една жена. Най-после твоята; но малко по-късно.“
Деметриос си повтаряше тия думи вървешком и вярата в тая истинност неотразимо го притискаше. Той никога не беше вярвал на прорицанията, основани на тайните знаци по телата на жертвите или на движението на планетите. Връзката между тия неща и съдбата на човека му се струваше проблематична. Но заплетените линии на дланта са един вид изключително личен хороскоп и той не без неспокойство се вглеждаше в тях. А пророчеството на ръкогадателката се основаваше на тия линии.
На свой ред той разгледа дланта на лявата си ръка, дето беше съсредоточен целият му живот само в няколко тъмни и незаличими знака.
Най-напред той видя на връх дланта един правилен сърп, двата края на който бяха обърнати към основата на пръстите. Под него се вдълбаваше в ръката една възлеста и пембена линия, на която на две места имаше по една много червена точка. Друга една линия вървеше отначало успоредно е втората, а след това внезапно извиваше към китката. Най-после четвърта една линия, къса и ясно обхващаща основата на палеца, която беше покрита цяла с разпръснати чертици — той видя всичко това, но понеже не знаеше да чете скритите знакове, потърка очите си с ръка и промени предмета на мисълта си.
Хризис, Хризис, Хризис. Това име трескаво биеше в ума му. Да я задоволи, да я завладее, да я заключи в прегръдките си, да избяга с нея в друга страна, в Сирия, в Гърция, в Рим — не важи къде, стига да бъде с нея, — там, дето той не би имал наложници, а тя любовници — ето какво трябваше да се направи, и то веднага, веднага!
Един от поисканите от нея дарове беше вече взет. Оставаха другите два: гребенът и огърлицата. „По-преди гребенът“, помисли той.
И ускори своя ход.
Всяка вечер, след заник слънце, жената на великия жрец сядаше на едно мраморно седалище, поставено накрай гората, отдето се виждаше цялото море. Деметриос знаеше това, защото тая жена, както толкова други, нявга беше влюбена в него и беше му казала, че когато я възжелае, ще я намери там, готова да му се отдаде.