Прочее, той се отправи натам.
Тя беше наистина на седалището. Но тя не тръгна насреща му; тя седеше със затворени очи, изпънала тяло върху облегалото, отпуснала двете си ръце.
Беше египтянка. Казваше се Туни, Тя носеше само една тънка яснопурпурна туника без нашивки; само там, дето бяха връхчетата на гърдите й, имаше две черни звезди. Нежната тъкан се сгъваше от деликатните клъбца на коленете й; на облите й крачка имаше малки обувки от синя кожа. Кожата й беше тъмноръждива, устните й дебели, раменете й нежно очертани, а кръшната й талия сякаш се сгибваше под тежестта на пълната й шия. Тя спеше с отворени уста и тихо сънуваше.
Деметриос се наведе над нея безшумно. Той бегло почувства странния дъх на косата й, след това, като измъкна една от двете златни игли, забодени над ушите й, я заби под лявата й гръд.
А тая жена би му дала и гребена си, даже и косата си от любов.
И ако той не й ги поиска, то беше от пресметливост: Хризис много явно беше казала, че иска престъпление, а не някакво старинно украшение, забодено в косата на една млада жена. И затова той се счете за задължен да се примири с проливането на кръв.
Той би могъл да счете, че клетвите, дадени на жена в любовен порив, може и да се забравят, докато влюбените са далеч едни от друг, без любовникът да изгуби много от свойта морална цена, и че ако нявга това неволно забравяне може да бъде оправдано, то е именно тогава, когато на другата страна на везните се намира животът на една съвсем невинна жена. Но Деметриос не се спря на това съждение. Приключението, чийто герой беше той, му се видя наистина интересно, за да може да се не спира много на смелите постъпки. Той се боеше да не би после да съжалява, че е изличил от интригата една сцена, къса, но необходима за красотата на цялото. Често пъти един припадък на добродетелност е достатъчен, за да се сведе една трагедия до баналностите на обикновеното съществуване. Смъртта на Касандра, помисли той, не е тъй необходима за развитието на действието в „Агамемнон“, но ако я нямаше нея, цялата „Орестия“ би била похабена.
И за това, като отряза косата на Туни, той измъкна и пъхна под дрехите си историческия гребен от слонова кост и се зае да свърши третата работа, поръчана от Хризис — да вземе огърлицата на Афродита.
Не трябваше и да се помисля за влизане в храма през главната врата. Дванадесетте хермафродити, които пазеха входа, щяха безсъмнено да пуснат Деметриос, въпреки запрещението да се не пуща в храма никое светско лице в отсъствието на жреците. Но той нямаше нужда да се излага тъй наивно и да дава доказателство за своята виновност с това, когато имаше един скрит ход до светилището.
Деметриос навлезе в един пустинен горски гъсталак, дето бяха гробниците на великите жреци на богинята. Той мина край първите шест гробници, завъртя вратата на седмата и я затвори след себе си.
С голяма мъчнотия — защото камъкът беше много тежък — той дигна надгробната плоча, под нея слизаше в земята една мраморна стълба; той се спусна по тая стълба стъпка по стъпка.
Той знаеше, че трябва да измине шестдесет стъпки по права линия, а след това — да върви пипнешком край стената, за да се не удари в подземната стълба на храма.
Свежестта на дълбокото подземие го успокои лека-полека.
След няколко минути Деметриос стигна до края.
Той се изкачи, той отвори.
IV.
Лунният блясък
Нощта навън беше ясна, а в божествената ограда — тъмна. Когато Деметриос предпазливо притвори силно скърцащата врата, той почувства, че трепери цел, обграден сякаш от студенината на камъните. Той не смееше да дигне очи. Черната тишина го плашеше. Тъмнотата беше пълна с незнайност. Той сложи ръка на челото си, подобно на човек, който не иска да се пробуди, за да не види, че още е жив. Най-после той погледна.
Богинята се възправяше в широка лунна светлина на подставка от розов камък, отрупана със скъпоценни подаръци. Тя беше съвършено гола, леко обагрена с проти цвета на женското тяло; в едната ръка тя държеше огледалото си, а с другата допираше една седмореда бисерна огърлица. Един бисер, по-едър от другите, сребрист и продълговат, лъщеше между двете й гърди, като нощен лунен сърп между два овални облака. И то бяха истинските свещени бисери, образувани от водни капки, отронили се в раковината на Анадиомена.