Нека поне бъде позволено на ония, които ще жалят навсегда, че не са познали тая опиянена младост на земята, която ние наричаме древен живот, нека им бъде позволено да се вживеят чрез една пищна илюзия в ония времена, когато човешката голота, най-съвършената форма, която ние можем да схващаме, даже да боготворим, защото я считаме за образ божий, можеше да се разбули под чертите на някоя свещена куртизанка, пред двадесетте хиляди поклонника, които покриваха Елевзийските крайбрежия; дето най-чувствената, божествената любов, от която сме родени, беше без петна, без свян, без грях; нека им бъде позволено да забравят осемнадесет варварски, лицемерни и грозни столетия, да възлязат от локвата към извора, благочестиво да се възвърнат към първородната красота, да съзидат отново Великия Храм под звуците на вълшебните флейти и да поднесат с възторг пред светилището на истинската вяра своите сърца, винаги увличани от безсмъртната Афродита.
Пиер Луис
Първа книга
I.
Хризис
Легнала по гърди, с издадени напред лакти, раздвоила бедра и подпряла едната си буза на ръка, тя правеше малки, симетрично наредени бодки на зелената ленена възглавница с една златна игла.
Откакто беше се пробудила, два часа след пладнята, уморена от продължителен сън, тя лежеше самичка на разхвърляното легло, покрита само от широката вълна на своята коса.
Тая коса беше блестяща и гъста, мека като кожата на шуба, по-дълга от крило, гъвкава, неизбродна, пълна с живот и топлота. Тя застилаше половината гръб, простираше се под корема и блестеше чак до коленете на гъсти и овални къдри. Младата жена беше обвита в това скъпоценно руно, чиито тъмночервени отблясъци бяха почти металически; затова куртизанките в Александрия бяха я назвали Хризис.
То не беше нито лъскавата коса на придворните сирийки, нито обагрената на азиатките, нито тъмната и черна коса на египетските дъщери. То беше косата на жена от арийската раса, на галилеянка, родена отвъд пясъците.
Хризис. Тя обичаше това име. Младежите, които я виждаха, я наричаха Хризея, подобна на Афродита, в стихотворенията, които оставяха сутрин заедно с розови венци пред нейната врата. Тя не вярваше в Афродита, но обичаше да я сравняват с богинята и понявга отиваше в нейния храм, за да й поднесе, като на приятелка, благоухания и сини воали.
Тя беше родена край Генисаретското езеро, в сенчеста и слънчева страна, обраснала с розови лаври. Майка й причакваше вечер пътниците и търговците на пътя за Йерусалим и им се отдаваше в тревата сред полската тишина. Тя беше жена, обичана много в Галилея. Жреците не отвръщаха лица от вратата й, защото беше добродетелна и благочестива: тя винаги си заплащаше жертвените агнета. Благоволението на Всевечния се простираше над нейния дом. А когато тя забременя, понеже нейната напълнялост беше нещо позорно (защото тя нямаше съпруг), един мъж, прочут по своя пророчески дар, каза, че тя ще роди момиче, което един ден ще носи на шията си „богатството и вярата народни.“ Майката не проумя добре като как ще стане това, но тя нарече детето Сара, което на еврейски значи царкиня. Това направи да млъкнат злословията.
Хризис не беше узнала това, защото прорицателят беше казал на майка й колко е гибелно да се открива прорицанието на оня, за когото се отнася то. Тя не знаеше нищо за бъдещето си. И затова често мислеше за него.
Тя едва си спомняше своето детинство и не обичаше да говори за него. В паметта й най-ясно бяха останали страхът и мъката, които й причиняваше тягостният надзор на майката; когато трябваше да излезе на пътя, тя я затваряше сама в стаята за през дълги, дълги часове. Хризис си спомняше също и кръглия прозорец, през който гледаше водите на езерото, синкавите поля, бистрото небе и лекия въздух на Галилеевата земя. Къщата беше обкръжена от розовоцветен лен и тамарини. Бодливите капарови храсти дигаха тук-там зелените си глави над нежната мъглявина на житата. В един лъчист поток, дето под цъфналите край брега лаврови храсти се намираха червени охлювни черупки, се къпеха малки момичета. Имаше цветя по водите, цветя по цялата лъка и големи кринове из планината.
Тя беше на дванайсет години, когато се измъкна из къщи, за да последва една група млади конници, които отиваха в Тир да продават слонова кост; настигна ги близо до една щерна. Конете им бяха с дълги опашки с пъстри пискюли по тях. Тя ясно си опомняше как те я повдигнаха и качиха, побледняла от радост, на един от своите коне и как повтор се спряха през нощта, една нощ, тъй светла, че не се виждаше нито една звезда.