Те пееха и тяхната песен беше провлечена като шума на морето, въздишаше като южния вятър, задъхваше се като влюбена уста. Първите две бяха прихванали с левите си ръце дълги шарфове, които се издуваха напред като дълги и тънки дървени сърпове.
Едната от тях се приближи и каза:
— Трифера ти поднася, о, възлюблена Киприс, това синьо було, изтъкано от ръцете й, за да бъдеш занапред благосклонна към нея.
Друга една:
— Мусарион слага в твоите стъпи, о, дивно увенчана богиньо, тия шибоени венци и тая китка клюмнали нарциси: тя ги носи през време на оргията и споменаваше името ти, опиянена от тяхното благоухание. Приеми, о, Победна, тия любовни останки.
Друга:
— В жертва на тебе, о, златна Китерея, Тимо посвещава тая навита гривна. Нека мъстта се увие около шията на оня, когото ти знаеш, както тая змия се е вила около нейната гола ръка.
Миртоклея и Родис пристъпиха напред, хванати под ръка:
— Ето две смирненски гълъбици, с крила, бели като ласка, и крачка, червени като целувка. Приеми ги от словените ни ръце, о, двойствена Аматонтска богиньо, ако е истина, че нежният Адонис сам не те задоволява, и че понявга по-нежни обятия забавят твоя сън.
Една съвсем млада куртизанка почна така:
— Приеми, Афродита Перибазия, моята девственост с тая опетнена с кръв туника. Аз съм Панаксис Фароска; миналата нощ се посветих на тебе.
Друга една:
— Доротея те заклина, о, милозлива Еристрофиа, да отдалечиш от душата й желанието, което е хвърлил там Ерос, или да възпламениш най-после зарад нея очите на оногова, който отхвърля нейната любов. Тя ти поднася тая миртова клонка, защото ти обичаш това дърво повече от другите.
Друга:
— На твоя олтар, о, Пафиа, Калистион слага шестдесет сребърни драхми, излишъка от четирите мини, които тя взе от Клеоменес. Дари й още по-щедър любовник, ако приношението ти се вижда достойно.
Пред идола стоеше само едно дете, цяло заруменено, останало на края на шествието. То държеше в ръцете си венец от крокоси и тоя малък дар дразнеше стария жрец.
То каза:
— Аз не съм дотам богата, за да мога да ти даря сребро, о, блестяща Олимпийко. И какво ли нямаш ти, за да мога аз да ти го поднеса? Ето венец от жълти и зелени цветя, да го привържеш о нозете си. А сега…
Тя откопча двете скоби на туниката си и застана гола, с низпаднала на земята одежда.
— Ето ме цяла твоя, възлюблена богиньо. Аз искам да вляза в твоята градина, да умра куртизанка при храма. Кълна се любовта да бъде едничкото ми желание, да любя за самата любов, и се отричам от света, за да се затворя в тебе.
Тогава жрецът я поръси с благоухания и покри голото й тяло с изтъканото от Трифера було. Те излязоха заедно из притвора през вратата, която извеждаше в градината.
Шествието изглеждаше, че е свършено, но когато куртизанките се готвеха да се върнат, на прага се показа една закъсняла жена.
Тя не носеше нищо и би се помислило, че иде да принесе на богинята само красотата си. Косата й приличаше на две златни вълни, на две дълбоки вълни, пълни със сенки, които закриваха ушите й и се извиваха на седем реда над шията. Носът й беше изтънчен, с изразителни ноздри, които потръпваха от време на време. Краищата на пълните й и обагрени устни бяха закръглени и подвижни. Кръшната линия на тялото й се вълнуваше при всяка стъпка, оживявана от мерното люлеене на свободните й гърди, под които се огъваше шията.
Очите й бяха необикновени, сини, затъмнени и блестящи в същото време, изменчиви като лунния камък, полузакрити от ресниците. Тия очи гледаха тъй, както сирените пеят…
Жрецът се обърна към нея, като я чакаше да заговори.
Тя каза:
— Хризис, о, Хризея те моли. Приеми малките дарове, които тя слага в стъпиките ти. Изслушвай, задоволявай, обичай и утешавай оная, която живее по твой пример и за възслава на твоето име.
Тя протегна напред позлатените си от скъпоценните накити ръце и се наведе напред с прибрани нозе.
Смътната песен започна пак. Шепотът на арфите се възнесе към статуята заедно с лекия дим на тамяна, който излизаше из една трептяща кандилница в едната ръка на жреца.
Тя бавно се изправи и поднесе на богинята едно бронзово огледало, което висеше на пояса й.
— На тебе — каза тя, — Астарта на нощта, която преплиташ ръцете и слепяш устните, чийто символ е приличен на кошутена стъпка по бледната сирийска пръст, Хризис посвещава своето огледало. Тя е виждала сините ивици под очите, блясъка на погледа след любовно обладание, косата, прилепена о слепите очи с потта, която бликва след любовната борба, о, буйноръка Победителнице, която преплиташ телата и слепяш устните.