Жрецът сложи огледалото при нозете на статуята. Хризис измъкна из златната си коса един голям гребен от червена мед, метал, угоден на Афродита.
— На тебе — каза тя, — Анадиомена, родена от кървавата зора и пенната усмивка на морето, на тебе, бисерноросна нагота, която привързваш мократа си коса с клонки зелени водорасли, Хризис посвещава своя гребен. Тя го е забождала в косите си, объркана от твоите движения, о, бясна, задъхваща се Адониянко, която издълбаваш гънките на слабините и сгърчваш изпънатите колене.
Тя подаде гребена на стареца и наведе глава надясно, за да откачи изумрудената си огърлица.
— На тебе — каза тя, о, Хетаира, която пропъждаш руменината на срамливите девойки, която пораждаш неблагочестиви смехове, на тебе, за която ние продаваме струистата любов на своите утроби, Хризис посвещава своята огърлица. С нея й заплати един мъж, чисто име тя не знае; всеки изумруд от нея е целувка, в която ти си живяла един миг.
Тя се наведе за последен път, стоя по-дълго време наведена, сложи огърлицата в ръцете на жреца и понечи да си тръгне.
Жрецът я спря.
— Какво искаш от богинята в замяна на тия скъпоценни дарове?
Тя се усмихна, поклати глава и каза:
— Нищо не искам.
След това тя мина край шествието, открадна една роза из една кошница и я захапа за опашката на излизане.
Една по друга, всички куртизанки тръгнаха подире й.
Вратите на опразнения храм се затвориха след последната от тях.
Деметриос беше сам, скрит в бронзовата подставка.
От цялата тая сцена той не беше пропуснал нито едно движение, нито една дума и когато всичко се свърши, той дълго време стоя неподвижен, отново измъчван, разстроен и нерешен.
Той бе се почувствал напълно изцерен от снощното зашеметяване и не можеше и да помисли, че нещо ще бъде в състояние да го хвърли отново в буйния мрак на тая непозната жена.
Но той беше правил сметката си без нея.
Жени, жени, ако искате да бъдете любени, вестявайте се, връщайте се, бъдете при мъжа. Вълнението, което той изпита при влизането на куртизанката, бе тъй силно и тъй властно, че беше немислимо да го надвие само с едно усилие на волята. Деметриос приличаше на роб, привързан о триумфална колесница. Без сама да знае, и много естествено и просто, тя беше сложила ръка връз него.
Той бе я забележил още отдалеч, защото тя беше облечена пак в жълтата си одежда, както и при минаването си край него на вълнолома. Тя пристъпяше бавно, кръшно клатейки хълбоците си. Тя беше се изправила срещу него, досетила сякаш, че той е скрит зад камъка.
Още в първия момент той разбра, че пада в нозете й. Като откачи от пояса си бронзовото огледало, тя се огледа за малко, преди да го подаде; очите й блеснаха дивно. Когато сложи пръсти на косата си, за да измъкне гребена, и подигна сгънатата си ръка, според жеста на харитите, цялата красива линия на тялото й се очерта под туниката й, и слънцето озари в трапчинката на подмишницата й една малка и блестяща капка пот. Най-после, когато, за да откачи тежката си изумрудена огърлица, тя отмахна нагънатата копринена тъкан, която покриваше двойната и гръд до онова сладостно засенено място, дето може да се пъхне само една китка цвете, Деметриос се почувства обзет от бясно желание да сложи устните си там и да смъкне цялата й роба… Но Хризис заговори.
Тя заговори и всяка нейна дума беше страдание за него. То се пораждаше при мисълта за блудството, което омърсяваше тая дивна ваза, каквато беше Хризис, бяла като самата статуя и пълна със злато, което се разливаше чрез косите й. Тя се оплакваше, че вратата й е отворена за случайни минувачи, че възхищението от тялото й е предоставено на недостойни, че е принудена да разпалва своите страни за угодата на несръчни деца. Тя се оплакваше за продажната умора на очите си, за слените й с нощта устни, за доверяваната си на груби ръце коса, за порабощената си божественост.
Крайна леснота даже, с която можеше да се сближи човек с нея, увличаше Деметриос и той беше готов да се реши всичко да извърши зарад нея, да отиде в дома й и да затвори вратата й след себе си. Защото е много голяма истината, че жената не е напълно прелъстителна, а мъжът няма повод да я ревнува.