И затова, след като даде на богинята своята зелена огърлица в замяна на оная, която тя се надяваше да получи, и тръгна към града, Хризис отнасяше в устата си една човешка воля, както отнасяше малката роза, чиято опашка захапваше със зъбите си.
Деметриос почака да остане сам в светилището; след това той излезе из своето скривалище.
Той смутено изгледа статуята, очаквайки пак да се почне борба в душата му. Но понеже беше неспособен да поднови в толкова късо време толкова буйните вълнения, които беше изпитал, той остана удивително спокоен, без смут и угризения в душата.
Спокойно и безгрижно той се качи на подставката, извади през приведената глава на богинята огърлицата от истинските бисери на Анадиомена и я спусна в дрехата си.
VII.
Приказка за вълшебната лира
Той бързаше с надежда да настигне Хризис по пътя за града, страхувайки се да не би пак да изгуби смелост и воля.
Нагорещеният бял път тъй силно блестеше, че Деметриос затваряше очи, заслепен като от пладнешко слънце. Той вървеше, без да гледа напреде си, и насмалко щеше да се сблъска с четири черни роби, които вървяха воглаве на едно ново шествие, когато един тънък, пеющ глас тихо прозвуча:
— Ах, Възлюблений, колко се радвам!
Той дигна очи. Тоя глас беше на царица Берениса, изтегнала се в своята носилка.
Тя заповяда:
— Спрете, носачи! — И простря ръце към любовника си.
Деметриос бе неприятно изненадан, но той не можеше да откаже и с намръщено лице се качи в носилката.
Тогава царица Берениса, обезумяла от радост, полази по ръце чак до дъното на носилката и се търкали на възглавниците като котка, която иска да си играе.
Носилката беше колкото цяла стая; носеха я двадесет и четири роби. Върху меката синя постелка, отрупана с възглавници и завивки, свободно можеха да легнат дванадесет жени, а потонът беше толкова висок, че и с края на ветрилото даже, простряната нагоре ръка не би могла да го достигне.
По форма носилката беше продълговата. Отпред беше закрита, а отстрани и отзад имаше тънки жълти завеси, които ослепително блестяха под слънчевите лъчи. Дъното, направено от кедрово дърво, беше постлано с дълъг плат от портокалена коприна. На върха на това блестящо убежище златен египетски крагуй простираше упоритите си крила. По-долу, под една запалена лампа, беше античният символ на Астарта, който хвърляше хиляди отблясъци наоколо си. Под него лежеше царица Берениса помежду двама персийски роби, които я разхлаждаха с две ветрила от паунови пера.
Тя покани с очи младия ваятел да седне до нея и повтори:
— Възлюблений, много се радвам.
Тя сложи ръка на бузата му:
— Аз те дирих, желаний мой. Де беше ти? Не съм те видяла от завчера. Ако не бях те срещнала, щях да умра тутакси от мъка. Мене ми е тъй мъчно да бъда сама в тая широка носилка! Като минавах през Хермесовия мост, аз изхвърлих във водата всичките си скъпи накити, за да правя кръгове по водата. Както виждаш, аз нямам ни пръстени, ни огърлица и приличам в ръце ти на малко бедно момиче.
Тя се обърна към него и го целуна по устата. Двамата роби с пауновите ветрила се отдалечиха и седнаха до стената, а когато царица Берениса заговори ниско, те допряха пръстите си до ушите, за да покажат, че уж не слушат.
Но Деметриос не й отвръщаше, почти не я слушаше и гледаше разсеяно. От цялото тяло на царицата той виждаше само червената усмивка на устните й и златната възглавничка на нейната коса, която тя заплиташе слабо, за да може да слага върху нея уморената си глава.
Тя говореше:
— Възлюблений мой, аз плаках през нощта. Леглото ми беше студено. Когато се пробудих, аз прострях настрани двете си ръце, ала не намерих до себе си ръката ти, която днес целувам. Аз те чаках сутринта — от пълнолунието досега ти не си идвал при мене. Разпратих роби да те дирят по всички квартали на града и сама ги умъртвявах, когато се връщаха без тебе. Де беше ти? В храма ли? Да не си бил в градината при чужденките? Не, аз виждам по очите ти, че ти не си бил тая нощ с жена. Тогава какво си правил толкова време далеч от мене? При статуята ли беше? Да, аз съм уверена, че си бил при нея. Ти сега я любиш по-силно, отколкото мене. Тя ми прилича, очите й са моите очи, устата и гърдите й моите уста и гърди, но ти нея дириш. Аз забелязвам, че тебе ти е тежко при мене. Ти мислиш за своите мрамори, за своите нищожни статуи, като че аз не съм по-хубава от тях при това жива, влюбена и кротка, готова да направя всичко, каквото ти би пожелал, да отхвърля смирена всичко, каквото ти би отхвърлил. Но ти нищо не искаш. Ти не пожела да станеш цар, ти не пожела да бъдеш бог, боготворен в храм, посветен на тебе. Ти вече не искаш даже да разделяш леглото ми.