Тя подви нозе и се облегна на ръка.
— Аз всичко ще сторя, само да дойдеш в палата ми. Ако не търсиш в него мене, кажи ми тогава коя друга те привлича там — аз ще я считам за своя приятелка. Моите придворни жени са… хубави. Аз имам дванадесет придворни жени, които от рождението си са живели в моя гинецей и не знаят даже, че има мъже на света. Всичките ще бъдат твои любовници, ако след тях ти дохождаш при мене… При себе си аз имам и други, които са имали досега повече обладатели, отколкото свещените куртизанки и които са отлични познавачки на любовните наслади. Кажи ми само една дума, аз имам също хиляда робини чужденки. Освободила бих всички ония, които ти би посочил. Облякла бих ги като себе си в жълти копринени одежди, в злато и сребро.
Но не, ти си най-красивият и най-студеният от мъжете. Ти никого не любиш, ти позволяваш да те любят, ти по милост отвръщаш на ония, чиито очи ти караш да обезумяват от любов. Ти позволяваш да се наслаждават от тебе, но като животно, което се оставя да го доят и гледа на друга страна. Ти си много снизходителен. О, богове, о, богове, аз най-после ще успея да минавам и без тебе, млади себелюбецо, когото целият град обожава и който пред никого не е плакал. В двореца си аз имам само жени; аз имам крепки етиопки с бронзови гърди и надути мускулести ръце. Аз ще забравя бързо в техните прегръдки твоите девичи нозе и твоята хубава брада. Тяхната страст ще бъзе нова зарад мене и аз ще си отпочина след дългата влюбеност в тебе. Но в деня, когато се убедя, че не очаквам с безпокойство да срещна твоя поглед, аз ще те изпратя от върха на Хермесовия мост при нанизите и пръстените си, като дълго време носена скъпоценност. Ах! Аз съм царица!
Тя се изправи и сякаш очакваше. Но Деметриос стоеше безстрастен и не се помръдваше, като че не чуваше гласа й. Тя подзе гневно:
— Разбра ли?
Той небрежно се облакъти и с естествен глас проговори:
— Дойде ми идея за една приказка.
— Едно време Тракия, много години преди да я завладеят дедите на твоите бащи, беше населена с диви зверове и малък брой страхливи човешки същества.
Животните бяха много красиви: имаше лъвове, жълтеникави като слънцето, тигри, пъстри като вечерта, и мечки, черни като нощта.
Хората бяха дребни и чипи, облечени в избръснати зверски кожи и въоръжени с груби копия и лъкове. Те се криеха из планинските пещери: входовете на скалите затваряха с чудовищно големи камъни, които с голяма мъка търкаляха. Целия си живот прекарваха по лов. Имаше кръв в горите.
Тая страна беше тъй злокобна, че боговете бяха я напуснали. Когато в белината на утрото Артемида тръгваше от Олимп, нейният път никога не водеше към север. Битките, които ставаха там, не безпокояха Арес. Липсата на флейти и китари в тая страна отвръщаха Аполон от нея. Само тройнствената Хеката блестеше като лик на медуза върху окаменял изглед.
Но ето че там се засели един мъж. Той беше от по-честито племе и не носеше кожени дрехи като планинските диваци. Той беше облечен в дълга бяла роба, която се влачеше подире му. Нощем под лунната светлина той обичаше да броди из меките горски полянки, държейки в ръка една малка желвина коруба, на която бяха при поени два зебрени рога, а между тях — изпънати три сребърни струни. Когато пръстите му допираха струните, понасяше се сладка песен, много по-сладка от шума на изворите, от шепота на разлюлените от вятъра дървеса или от смътната мълва на овесените нивя. Когато той засвири първи път, три заспали тигрета се разбудиха; те бяха тъй силно омаяни от песента, че не му направиха никакво зло, приближиха се колкото можаха до него и кротко се оттеглиха, когато той спря да свири. На другия ден около него се събраха още повече животни; дойдоха вълци, хиени и изправени на опашките си змии.
И ето че не след много време животните задохождаха да го молят сами да им свири. Понякога се случваше да дойде някоя мечка при него и да се върне назад, задоволена само от три дивни звука на струните. За отплата на тая негова любезност, зверовете му донасяха храна и го пазеха от другите човеци.
Но той се умори от тоя дотеглив живот. Той беше тъй уверен в своята сила и удоволствието, което доставяше на животните му се виждаше тъй достатъчно, че той престана да се грижи за своето усъвършенстване. Зверовете винаги бяха доволни — стига да им свиреше. Не след много време той се отказа да ги задоволява и стана тъй небрежен, че престана и да им свири. Цялата гора се натъжи, но все пак пред вратата на свирача винаги имаше късове месо, оставени от животните. Така е устроено животинското сърце.