Сядаха вече на трапезата, когато влезе последният гост — той беше Тимон, един млад човек, който по натура беше лишен от всякакви принципи, но който беше намерил в учението на философите от своето време няколко по-висши доводи за оправдание на характера си.
— Аз доведох една жена — каза той засмян.
— Коя? — попита Бакхис.
— Някоя си Демо от Мендес.
— Демо ли? Но знаеш ли, приятелю мой, че тя е уличница. Тя се отдава по за една дата.
— Добре, добре. Да не спорим. Аз се запознах с нея при завоя на Канопския път. Тя ме помоли да я заведа да обядва и аз я доведох тука. Ако не искаш…
— Тоя Тимон е безподобен — каза Бакхис.
И тя повика една от робините и й каза:
— Хелиопа, кажи на сестра си, че пред вратата има една жена. Да я изтласка вън, като я набие с пръчка по гърба. Върви.
След това се обърна и подири с очи:
— Фразилас още ли го няма?
II.
Угощението
При тия думи влезе един мършав човек със сиво чело, сиви очи и сива брадичка и продума усмихнат:
— Аз бях там.
Фразилас беше един почтен полиграф, за когото не би могло да се каже точно дали е философ, граматик, историк или митолог — защото и към най-трудните издавания той се отнасяше с известна плахост и повърхностност. Да напише трактат — не смееше. Да съчини драма — не можеше. В неговия стил имаше нещо лицемерно, боязливо и кухо. За мислителите той беше поет, за поетите — мъдрец, а за всички изобщо — велик човек.
— Е, добре, да седнем на трапезата! — каза Бакхис и се простря със своя приятел Наукратес на леглото, от което се управляваше вечерята. От дясната й страна се простряха Филодем, Фаустина и Фразилас. От лявата страна на Наукратес — Сезо, Хризис и младият Тимон. Всички гости бяха полегнали напреки, облакътени на копринени възглавници, с цветни венци на глави. Една робиня донесе венци от алени рози и сини лотуси. След това вечерята започна.
Тимон забележи, че неловкостта му беше охладнила жените. И затова той не заговори най-напред тям, а като се обърна към Филодема, каза много сериозно:
— Казват, че ти си предан приятел на Цицерон. Какво мислиш за него, Филодем? Дали той е просветен философ, или просто заемствовател, лишен от всякаква проницателност и изтънчен вкус? Защото аз съм слушал да се поддържа и едното, и другото.
— Тъкмо защото съм му приятел, не мога да ти отговоря — каза Филодем. — Аз го познавам много добре, следователно аз го познавам малко. Попитай Фразилас, който го е чел по-малко и ще може да съди за него безпогрешно.
— Е, добре, как мислиш ти, Фразилас?
— Той е чудесен писател — каза дребният човек.
— В какъв смисъл?
— Той е чудесен, защото всички писатели, Тимоне, както и всички природни гледки и човешки души са чудесни по нещо. Аз не бих предпочел пред най-безплодната равнина даже изгледа на морето. Тъй също, аз не бих могъл да причисля към своите симпатии един трактат от Цицерон, една ода от Пиндар и едно писмо от Хризис, даже и да бих познавал стила на нашата превъзходна приятелка. Аз съм доволен, когато, след прочита на някоя книга, отнеса със себе си спомена за един ред, който ме е накарал да се замисля. Всички книги, които съм чел до днес, са съдържали такъв ред. Но никоя книга не ми е давала второто. Може би всеки от нас е призован да каже само едно нещо на света, и ония, които са казвали повече, са били големи честолюбци. Колко по-дълбоко жаля аз за вечното замлъкване на милионите души, напуснали тоя свят.
— Аз не съм на твоето мнение — каза Наукратес, без да вдигне очи. — Вселената е била сътворена, за да се кажат само три истини, и за голямо наше нещастие, тяхната вярност е била доказана пет века преди тая вечер. Хераклит разбра света; Парменид разбули душата; Питагор измери Бога — нам ни остава само да мълчим.
С дръжката на ветрилото си Сезо чукна няколко пъти по масата.
— Тимоне — каза тя, — приятелю мой.
— Какво?
— Защо задаваш въпроси, които са съвсем безинтересни и за мене, която не зная латински, и за тебе, който искаш да ги забравиш завинаги? Или мислиш да удивиш Фаустина със своите знания. Горки мой приятелю, само мене не можеш излъга с думи. Снощи под завивките си аз съблякох твоята велика душа и сега зная за какво се грижи тя.