— Нима? — наивно отвърна младият човек.
Но Фразилис почна втори куплет с ироничен и подсладен глас:
— Сезо, когато ще имаме удоволствието да слушаме как съдиш Тимон, било за да го захвалим след това, както той заслужава, било за да го укорим, което не бихме могли да сторим, спомни си, че то е нещо невидимо, със съвсем особена душа. Тя не съществува сама по себе си или, по-добре, не може да се опознае, но тя отразява ония, които се оглеждат в нея, и променя вида си, щом промени мястото си. Този нощ тя съвършено приличаше на тебе; аз не се чудя, че ти се е понравила; сега тя взе образа на Филодем; затова ти казвам, че се е самоизобличила. Но тя няма защо да се самоизобличава, защото никога не се издава. Ти виждаш, че трябва да се пазим, драга моя, от лекомислени съждения.
Тимон хвърли яростен поглед към Фразилас, но остави отговора си за по подир.
— Както и да е — подзе Сазо, — ние сме тука четири куртизанки и ако разговорът продължава така, ще заприличаме на руменобузи деца, които знаят само да си отварят устата, за да пият мляко. Фаустина, понеже ти си нова между нас, започни.
— Много добре — каза Наукратес, — избери зарад нас. Фаустина, за какво да говорим.
Младата римлянка дигна очи, зачерви се и с трепет, разлян по цялото й тяло, въздъхна:
— За любовта.
— Много хубав предмет! — каза Сезо, обзета от желание да се изсмее.
Ала никой не заговори.
Масата беше трупана с венци, с листа и треви, с чаши и съсъди. Робините донесоха в плетени кошнички хлебчета, леки като сняг. На изписани глинени блюда поднесоха тлъсти змиорки, наръсени с подправки, жълти като восък дребни раци и свещени костури.
Поднесоха също една пурпурна червена риба, за която би рекъл човек, че се е родила от същата пяна, от която и Афродита, няколко бербадони, една кълбеста и пъстра риба: те трябваше да се ядат, докато са още топли; след това поднесоха няколко тлъсти тона, един топъл октопод, чиито крака бяха много меки, и най-после корема на един бял калкан, овален като корема на хубава жена.
Такава беше първата подноска. Гостите избираха и набождаха на малки вилички най-хубавите части на рибите, а останалото оставяха на робините.
— Любовта — започна Фразилас — е дума, която или няма никакъв смисъл, или е пълна със значение, според това, кое от следните несъвместими едно с друго чувства определя: сладострастието или страстта. Аз не зная в каква смисъл я разбира Фаустина.
— За себе си аз искам сладострастието, а за любовниците си — страстта — прекъсна го Хризис. — Трябва да се говори и за едното, и за другото; инак онова, което ще кажеш за любовта, ще ме интересува само наполовина.
— Любовта — промълви Филодем — не е нито сладострастие, ни го страст. Тя е съвсем друго нещо.
— О, моля ви се — извика Тимон, — нека тая вечер да направим изключение и да минем без философии. Ние знаем, Фразилас, че ти можеш да поддържаш с медено красноречие и увереност, че всестранното удоволствие стои по-горе от изключителната страст. Но ние знаем също, че след като си говорил цял час върху една толкова мъчна материя, ти би бил готов да поддържаш на следния час доводите на своя противник. Аз не…
— Позволи ми… — каза Фразилас.
— Аз не отричам нито прелестта на самата тая дребна словесна игра, нито духовитостта, с която ти я водиш. Но аз се боя, че самата материя е много мъчна и може би затова ще бъде безинтересно говоренето върху нея. Пирът, който ти нявга публикува, заедно с друг един лек разказ, а също и мислите, отдадени от тебе на едно митическо същество — олицетворение на твоя идеал, бидоха сметнати за нови и редки през времето на Птолемей-Аулет; но от три години ние сме под скиптъра на царица Берениса и аз не зная по какво чудо методата на мислене, която ти беше заел от великия, хармоничен и усмихнат тълкувател, изведнъж остаря на сто години под твоето перо, като модата на затворените яки и багренето косата с жълта боя. Аз те съжалявам, превъзходни учителю; защото, ако в разказите ти няма пламък, ако знанието ти на женското сърце е такова, че от него не могат се смути жените, ти си надарен с остроумие и аз съм ти благодарен, задето си ме разсмивал понявга.
— Тимоне — викна Бакхис възмутена.
Фразилас я спря с ръка.
— Остави, драга моя. Обратно на по-голямата част от хората, от съжденията, които се правят по мой адрес, аз задържам за себе си само оная част, която е хвалебна за мене. Тимон ми даде своята част; другите ще ми заемат върху други точки. Не би могло да се живее сред единодушни одобрения, и разнообразните чувства, които аз извиквам у другите, са за мене една очарователна градина, в която аз искам да дъхам благоуханието на розите, без да късам млечоците.