— Как се вижда играта на нашия приятел? — каза Фразилас с кръшния си глас.
— Чувствам се крайно щастлив — отговори Тимон. — Никога тъй ясно не съм разбирал върховното назначение на жената.
— А какво е то?
— Да се отдава на мъжа, било умело, било не.
— Това е твое мнение.
— Една дума още, Фразилас. Ние знаем, че нищо не може да се докаже; нещо повече, ние знаем, че нищо не съществува и че даже и това не е истина. Казвам това, да го запомниш, а за да удовлетворя знаменитата ти мания, позволи ми да поддържам една и оспорвана, и отхвърляна теза, каквито са всички тези, но все пак интересна както за мене, който я възприемам, тъй и за всички ония мъже, които я отричат. В областта на мисълта оригиналността е по-химеричен идеал от увереността. Това ти го знаеш.
— Дай ми лесбоско вино — каза Сезо на робинята. — То е по-силно от другото.
— Аз мисля — подзе Тимон, — че омъжената жена, като се привързва само към един мъж, който й изневерява, като се отказва от всекиго друг (или пък много нарядко прелюбодейства, което е пак същото нещо), като ражда деца, които я обезобразяват, преди да се родят, и я заробват, след като се родят, аз мисля, че като живее тъй, тая жена безполезно погубва живота си и че в деня на омъжването си младата девойка върши неразумно спазаряване.
— Тя счита, че изпълня един свой дълг — каза Наукратес неодобрително.
— Дълг ли? Към кого? Не е ли тя свободна да уреди сама един въпрос, който засяга само нея? Тя е жена, и като такава, тя е изобщо по-нечувствителна към духовните удоволствия. И като не иска да остане чужда на едната половина от човешките блага, тя се омъжва и с това сама си забранява опознаването на другата половина на сладострастието. И една девойка, когато, стигнала годините на най-силната разпаленост, би могла да си каже тъй: „Аз ще опознавам мъжа си, и десет, може би, дванадесет любовника“, аз вярвам, че тя ще умре, без да съжалява. Мене даже и три хиляди обладавани жени ще ми се видят малко в деня, когато ще напущам живота.
— Ти си много алчен — каза Хризис.
— С какви хвалебствия и с какви златни стихове — провикна се кроткият Филодем — трябва да славим навсегда благодетелните куртизанки! Благодарение на тях ние се избавяме от мъчните предпазвания, от ревнуванията, от хитруванията и от прелюбодейните трепети на сърцето. Те са, които ни спасяват от очакванията под дъжда, от клатещите се стълби, от тайните входове, от прекъсваните любовни срещи, от недописаните писма, от мъчно разбираемите любовни знаци. О, скъпи главици, колко силно ви обичам аз! Ние няма защо да ви обсаждаме, за да ни се отдадете: за няколко дребни монети вие ни давате и наддавате онова, което друга някоя би ни дала като милостиня след три седмици очакване. За вашите възмогнати души любовта не е жертване, а взаимно благодеяние между двамата влюбени; сумите, които ви се доверяват след обладаването, не служат за откупване на вашите неоценими нежности, а за заплащане на ония разнообразни и прелестни удобства, с които вие се обграждате и сред които приспивате всяка вечер нашите бликнали похоти. Колко многобройни сте вие! Ние намираме между вас и мечтата на целия си живот, и прищявката само на една своя вечер. Всички жени се изреждат пред нас — коси с най-разнообразни оттенъци, ресници с най-различни цветове, устни с най-разнообразна сладост. Няма под небето чиста любов, която вие не бихте могли да подражавате, няма на света противна любов, която вие не бихте посмели да ни предложите. Вие сте нежни към грозните, утешителни към обидените, гостоприемни към всички и красиви, красиви. И затова ви казвам, Хризис, Бакхис, Сезо, Фаустина — справедлив е законът на боговете, който е присъдил на куртизанките вечното пожелание на мъжете и вечната завист на благоверните съпруги.
Танцувачките бяха престанали.
Влезе едно дете акробатка, което играеше с кинжали и ходеше по ръце между забодени в земята острия.
Понеже вниманието на гостите беше погълнато всецяло от опасната игра на детето, Тимон погледна Хризис и лека-полека, без да бъде съзрян, се примъкна зад нея тъй наблизо, че можеше да я допре с нозете и с устните си.