С пресъхнало гърло, с надута слепи очи, прихваната от виното на Бакхис, тя тичаше бледна и изплашена, завивайки ту надясно, ту наляво.
Най-после една стена пресече пътя й. Тя беше влязла в сляпа улица. Тя понечи бързо да се възвърне назад, но двама черноръки матроси препречиха тесния изход.
— Де отиваш, златна стрелице? — попита през смях единият.
— Пуснете ме да мина.
— Как? Ти си се изгубило, младо момиче, и не познаваш Ракотис, нали? Ние ще те разведем из града.
И те и двамата я хванаха за пояса. Тя извика, сборичка се, опита се да удари някого от тях с кинжала си, но единият стисна двете й ръце в лявата си ръка и каза направо:
— Стой мирна. Ти знаеш, че тука не обичат гърците; никой не ще ти се притече на помощ.
— Аз не съм гъркиня.
— Лъжеш. Кожата ти е бяла и носът прав. Недей ни се противи, ако се боиш от тоягата.
Хризис погледна тоя, който й говореше; веднага тя му се метна на шията.
— Аз те любя и ще дойда подире ти — каза тя.
— Ти ще дойдеш и с двама ни. И моят приятел ще си получи заслуженото. Върви с нас. Ние не ще те измъчим много.
Къде я водеха те? Тя нищо не знаеше, но вторият матрос й се нравеше със своята грубост и зверска глава. Тя го гледаше невъзмутимо, както кучетата гледат месото. Тя огъваше тялото си, за да се допира до неговото вървешком.
С бързи стъпки те минаваха през странни квартали, без живот и без светлина. Уличките бяха тъй своеобразно заплетени, че Хризис не можеше да разбере как намираха те пътя си в тоя нощен лабиринт, из който тя не би могла да излезе сама. Заключените врати, зеещите прозорци, неподвижните сенки я плашеха. Над тях между приближените една до друга стрехи се протягаше като лента небето, заляно от лунния блясък.
Най-после те влязоха в живота. При един завой на улицата пред тях изведнъж се показаха осем, десет, единайсет осветлени врати, пред които седяха млади набатеянки; отстрани на всяка една от тях имаше по две червени лампи, които осветяваха от долна страна главете им, покрити със златни капюшони.
В далечината се зачу най-напред някаква смътна мълва, а след това екот от талиги, от сваляне на земята денкове, от магарешки стъпки и човешки гласове. Наближаваха площада на Ракотис, дето се струпваше, докато Александрия спеше, храната, нужна за деветстотин хиляди гърла.
Те минаха надлъж край къщите около площада между зелени купчини зеленчук, лотосови корени, черен боб и кошници с маслини. Хризис взе в едно мораво тасче една кривача черници и ги изяде, без да се спира. Най-после те стигнаха пред една ниска врата и матросите слязоха по една стълба с оная, за която бяха откраднати истинските бисери на Анадиомена.
Влязоха в една просторна зала. Петстотин души от простолюдието чакаха деня и пиеха жълта бира, ядяха фурми, боб и сусамени сладки. Помежду тях в огнената атмосфера се движеше рояк кресливи жени, цяло поле от черни коси и пъстри цветя. Те бяха бедни девойки, без домашно огнище, които принадлежаха на всички. Те идваха там, за да изпросват остатъците от храната, боси, с разголени гърди, покрили само коремите си със синя или червена дрипа; повечето от тях носеха на лявата си ръка дете, обвито в парцали. На една естрада имаше шест танцувайки египтянки и оркестър от три свирачки, две от които биеха тамбурени, а третата движеше един голям систър от звучен метален сплав.
— Ах, миксирени бонбони — каза Хризис зарадвана.
Но изведнъж тя припадна от нетърпимата миризма на тоя вертеп и матросите я изнесоха на ръце.
Вън, на по-свежия въздух, тя се посъвзе.
— Де отиваме? — попита тя. — Да свършим по-скоро — аз не мога вече да вървя. Аз не ви се противя, вие виждате сами, че съм добра. Но да намерим по-скоро легло, инак аз ще падна на улицата.
IV.
Вакханлията у Бакхис
Когато пак се спря пред вратата на Бакхис, тя беше обзета от сладостното чувствование, което се явява след задоволяване на пожеланията и замлъкването на плътта. Челото й беше разведрено. Устата й бяха усладени. От време на време само чувстваше слаби болки в слабините. Тя се изкачи по стъпалата и прекрачи прага.
След излизането на Хризис, оргията беше се загоряла като пламък. Дошли бяха други мъже, за които дванадесетте танцувачки бяха лесна плячка. Четирийсет разнищени венци покриваха с цветя пода. Един мех беше се катурнал на единия край на масата и беше залял като със златен поток със сирийско вино.