Тя дигна ръце нагоре запъхтяна, като че искаше да досегне небето.
И тогава тя видя, че наляво, наблизо край нея, бавно преминава голяма чернокрила птица, понесена към широкото море.
Четвърта книга
I.
Сънят на Деметриос
И когато с огледалото, гребена и огърлицата Деметриос влезе в своя дом, яви му се сън, и такъв беше той:
Ведно с многобройната тълпа, той отива към вълнолома през някаква странна, безлунна, беззвездна и безоблачна нощ, която сама свети.
Без сам да знае защо, нито какво го влече, той бърза да стигне, да бъде там колкото може по-скоро, но той се движи с големи усилия, въздухът необяснимо спъва нозете му, и като че дълбока вода запречва всяка негова стъпка.
Той трепери, той мисли, че никога няма да стигне, че никога не ще узнае при кого отива през тая ясна нощ, задъхан и безпокоен.
От време на време тълпата изчезва, било, че тя наистина се разпръсква, било, че той престава да я чувства около себе си. След това тя по-досадно почва да се блъска и всички бързат да вървят, да вървят, да вървят напред с бързи и кънтящи стъпки, по-скоро от него…
След това човешкият рояк се сгъстява; Деметриос побледнява. Един мъж го блъсва по рамото; един женски чапраз раздира туниката му; едно младо момиче, силно притиснато от множеството, е така близо до него, че той чувства двете пъпки на ненките му да го бодат по гърдите. Той го отблъсква с двете си ужасени ръце…
Изведнъж той се вижда сам, пръв стигнал на вълнолома, И когато се обръща назад, съзира бял мравуняк в далечината, който е останалата назад тълпа, чийто край е чак при Агора.
И той разбира тогава, че тя ще остане там. Правият и бял вълнолом се протака като някакъв несвършен път, с който сякаш са искали да пресекат морето.
Той нека да стигне до Фара и върви. Нозете му изведнъж са олекнали. Вятърът, понесен над пясъчните самоти, бързо го влече към вълнуващите се самоти на морето, към което води вълноломът. Но колкото повече той се приближава, толкова повече Фарът се отдалечава от него. Вълноломът няма край. Изведнъж високата кула, на която гори една пурпурна факла, допира до блестящия хоризонт, трепти, снишава се, намалява и залязва като някаква друга луна.
Деметриос продължава да върви.
Откак е напуснал широкия александрийски кей сякаш са изминали много дни и нощи и той не смее да извърне глава, за да не би да види след себе си изминатия път: бяла, безкрайно дълга черта, и морето.
И все пак той се обръща.
Зад себе си той вижда един остров, обраснал с високи дървеса, от които се спущат надолу грамадни цветове.
Минал ли е той през него, без да го забележи, или изведнъж по някакво чудо той е станал видим? Той даже и не мисли да се пита, той схваща невъзможното като нещо съвсем естествено…
На острова има една жена. Тя стои права пред входа на единственото жилище там, с полускрити очи и лице, наведено над един чудноват ирисов цвят, който е израснал толкова високо, че достига до устните й. Косата й е гъста, матовозлатиста; би могло да се предположи, че е чудесна по дължина, като се погледнеха безбройно многото сплитки, които тежнееха над нежната шия. Черна туника загръща тялото на тая жена, една по-черна роба загръща туниката, а ирисът, чийто дъх тя поема с отпуснати надолу ресници, е еднакъв по цвят със самата нощ.
Деметриос вижда само косите на това траурно видение; те са като златен венец, положен на абаносова колона. Той познава, че тя е Хризис.
Споменът и за огледалото, и за гребена, и за огърлицата смътно се пробужда в душата му. Но той не вярва, че ги е взел, и в този чуден сън самата действителност му се вижда като блян.
— Ела — казва Хризис, — влез и върви подире ми.
Той тръгва след нея. Тя възлиза бавно по една стълба, постлана с бели кожи, отпуснала ръка на облегалото. Босите й пети играят в черната роба.
Къщата е само на един кат. Хризис се спира на последното стъпало.