— Има четири стаи — казва тя. — След като ги изгледаш, няма вече да можеш да излезеш вън. Искаш ли да вървиш подире ми? Довери ми се!
Но той ще върви навред подире й. Тя отваря първата врата и я затваря след себе си.
Стаята е тясна и дълга. Има само един прозорец, през който се вижда цялото море. Отдясно и отляво, върху две полички са сложени дванадесет пергаментни свитъци.
— Ето любимите ти книги — казва Хризис, — други няма.
Деметриос развива свитъците: те са „Оинсус“ от Херемон, „Възвръщането“ от Алексис, „Огледалото на Лаис“ от Аристип, „Магьосницата“, „Циклопът“ и „Буколиките“ от Теокрит, „Едип в колона“, „Одите“ на Сафо и други няколко малки съчинения. Посред тая идеална библиотека една млада гола девойка, легнала на меко легло, мълчи.
— Сега — шепне Хризис, като измъква из една златна мрежа ръкопис, състоящ се само от един лист, — ето ти ония древни стихове, които ти никога не четеш насаме, без да плачеш.
Младият човек прочита случайно:
Той се спира изненадан и хвърля към Хризис нежен поглед:
— Ти ли? — казва й той. — Ти ли ми показваш това?
— Ах, ти не си видял още всичко. Върви подире ми, върви бързо подире ми!
И тя отваря друга врата.
Втората стая е четвъртита. Има само един прозорец, през който се вижда цялата земя. Върху една дървена подложка е сложена червена глина, в единия кът, на един вглъбнат стол, млада гола девойка мълчи.
— Тук ти ще изваеш Андромеда, Загреус и Конете на Слънцето. Понеже ще ги работиш само за себе си, ти ще ги счупиш, преди да умреш.
— Тоя дом е Домът на щастието — прошепва Деметриос.
И той отпуща челото си на ръка.
Но Хризис отваря друга врата.
Третата стая е широка и кръгла. Осветява я само един прозорец, през който се вижда цялото небе. Стените й са от бронзови пръчки, преплетени ромбично. През тях долита някаква меланхолна песен, свирена от незрими музикантки. А до стената, на дъното, на трон от зелен мрамор, млада гола девойка мълчи.
— Ела! Ела! — повтаря Хризис.
Тя отваря друга врата.
Четвъртата стая е ниска, тъмна, херметично затворена и триъгълна. Постлана е от пода до потона с меки платове и кожи; стъпките по тях заглъхват така, че голотата не учудва. Влюбените могат да си въобразят, че са влезли съвършено голи в нея. Когато вратата се затвори, не се знае вече на коя страна е тя. Прозорец няма. Един тесен свят вън от света. От няколко повиснали черни влакнести фитила се оцеждат във въздуха като сълзи благоуханни капки. Тая стая е осветена от седем малки цветни прозорчета, които различно обагрят непонятната светлина на седем подземни лампи.
— Виж — обяснява младата жена с благосклонен и спокоен глас, — в трите кътища на нашата стая има три различни легла…
Деметриос не отговаря нищо. И той се пита:
„Нима това е краят? Нима наистина това е целта на човешкия живот? Нима минах през другите три стаи само за да се спра в тая? И ще мога ли, ще мога ли да изляза, ако само една нощ преспя в това любовно убежище, което е продължение на гроба?“
Но Хризис говори…
— Възлюблений мой, ти ме пожела, аз дойдох, виж ме…
Тя дига и двете си ръце нагоре, слага ги на главата си и се усмихва, издала лакти напред.
— Възлюблений мой, аз съм твоя… Но аз не ще ти се отдам веднага. Аз ти обещах песен и затова най-напред ще ти пея.
И той мисли само за нея, и той ляга в нозете й; тя е с малки черни сандали. Четири синкави бисерни нишки минават между малките пръсти на нозете й; на всеки пръст е изписан с кармин по един лунен сърп.
Навела глава над рамо, тя удря с края на пръстите на дясната ръка по лявата си длан и леко клати хълбоците си.