Афродита — Антични нрави

— Ах! Това е из „Песен ни песните“, Деметриос! Сватбеният химн на девойките в моята родина.

„Заспала бях, ала сърце ми бдеше И чух гласа на оногова, Когото люби моето сърце… Похлопа той на моята врата И ето го: — той иде, Как млад елен по рътлините скача. Възлюбленият ми говори: Стани и отвори ми, сестро моя, Главата ми е оросена, Косата ми е пълна с нощни сълзи, Стани, любезна моя, Ела, прекрасна дево, Виж, зимата премина, Отидоха си дъждовете, Цветя се раждат от земята, Настъпи времето за песни И гърлицата се завърна. Стани, невясто моя, Ела, прекрасна дево!“

Тя отхвърля далече булото си и застава права, стегната само в една тясна обвивка, която закрива нозете и слабините й.

„Хитона свой свалих — нима Отново да го облека? Измих нозете си — нима Отново да ги омърся? Ръка през бравата промъкна той И затрепера моята утроба. И станах аз да му отворя. От пръстите ми капеше миро Връз бравата железна. Ах! Нека ме целуне той С целувката на своите уста!“

Тя извръща глава назад, полузакрила ресници:

„О, подкрепете ме и изцерете, Защото аз съм болна от любов. През шията ми нека свий левица, С десница нека ме прегърне той. — Плени ме ти, о, сестро моя, с едно от своите очи. С една от своите огърлици. О, как е сладка твоята любов, Как сладки твоите милувки, И от виното по-добри. Дъхът ти по ми е приятен от всички благовония. И — сладостни устата ти, Защото под тика твой извират мед и мляко. Одеждите ти леят дъх ливански. Ти си заключена градина, сестро моя, Ти си затворен кладенец и извор запечатай. Стани, о, ветре северен! Стани, о, ветре южен! Обвейте моята градина, Разсейте благовонията нейни!“

Тя кръстосва ръце и протяга устните си:

„О, нека влезе в своята градина, От дивните й плодове да вкуси. — О, сестро, влязох в своята градина И взех от своето миро и своите аромати, Меда си с питките му ям, Виното и сметаната аз пия. — Сложи ме ти като печат на своето сърце Като печат на своите ръце, Защото любовта е силна като смъртта.“

Без да мръдва нозете си, без да прегъва колене, тя извива бавно своя торс, сложен на неподвижните й хълбоци. Лицето и двете й гърди, издадени над загърнатите й с плата нозе, приличат на три големи почти ровени цвета, натопени в платнен цветник.

Тя танцува мълчалива и строга, тя движи раменете си, главата си и двете си ръце. Тя сякаш се измъчва от мисълта, че не ще сполучи да му се понрави, и от постоянното желание да покаже колко е сладка белината на полуосвободеното й тяло. Гърдите й усилено се издуват. Устата й вече не могат да се затварят. Ресниците й безсилно са отпаднали и тя не може вече да ги подига. Постоянно разгарящ се огън зачервява бузите й.

От време на време тя сключва пръсти пред лицето си. От време на време дига ръцете си нагоре. Тя сладостно се протяга. Една бегла бразда разделя двете й дигнати рамене. Най-после, като отмахва назад косата си, както се отмахва сватбено було, тя откопчава треперейки, иглата, която задържа плата на слабините й и открива напълно тайната на своята прелест.

Деметриос и Хризис…

Още първата им любовна прегръдка е тъй хармонична, че те не се помръдват известно време, за да познаят по-дълбоко нейната сладост. Едната ненка на Хризис изпълва ръката на Деметриос, която силно я стиска. Едното й бедро гори, стиснато между двете му нозе, а другото тежнее връз тях. Те стоят неподвижни, прегърнати, но непроникнали още един в друг и потрепват от растящата възбуденост на желанието, което не искат да удовлетворят. Само устата им още в началото са се слели една с друга. Те се опиват един от други, като забавят последната сладост на своята любов.