Деметриос не вижда нищо друго пред себе си, освен лицето на любимата жена. Когато устните им се впият до край и лицата им се доближат, очите на Хризис му се виждат огромни. Когато тя ги заклопя на всяка от клепките се явяват по две успоредни гънки и от блестящите ресници до началото на буза се спусва някаква еднообразно тъмна сянка. Когато ги отвори, едно зелено венче, тънко като копринена нишка, изтъкано от различни цветове, осветява бездънно черните й зеници, които под дългите извити вежди се увеличават неимоверно. От време на време мястото, отдето извират сълзите, внезапно трепва.
Целувката им няма да има край. Сякаш под езика на Хризис няма мед и мляко, както е казано в Писанието, а жива, подвижна, омагьосана вода. А за да оживи езика си, своя многообразен език, който се сгъва и разпуща, който се вдава, издава, по-милуващ от самата ръка, по-изразителен от погледа, приличен на цвят, който ту става овален като плодник, ту се разпуща като листче от цветна коронка, който се втвърдява, за да затрепти, и се смекчава, за да лиже, Хризис употребява всичката своя нежност и страстно въображение… След това настъпват милувки, които тя продължава и повтаря. Достатъчно е само да помръдне краищата на пръстите си, за да потънат и двамата в цяла мрежа трептящи гърчения, които се пробуждат надлъж по телата им и замират, настигнати от други. Тя му е казала, че се чувства щастлива само когато я разтърсва желанието и я подлудява отпадналостта, преходът от една милувка към друга сякаш я измъчва. Когато Деметриос поиска да я приближи до себе си, тя го отблъсква с протегнати напред ръце. Коленете им се притискат и устните им почват да молят. Тогава той насила я притисва до себе си.
… Никоя природна гледка — нито пламъците на заника, нито пожарът в палмова гора, нито мълнията, нито миражът, нито великите наводнения — не е достойна за възхищението на оня, който видял в ръцете си превращенията на жената. Хризис става все по-изискана в движенията си. Ту свита, ту отпусната, сложила лакът на възглавниците и стиснала в ръката си края на една от тях, тя се гърчи като примираща и се задъхва, извърнала глава назад. В краищата на огрените й от признателност очи свети обзелата я зашеметеност. Бузите й блестят. Движението на косата й замайва погледа му.
Две чудесни мускулни линии се спущат откъм ухото и откъм рамото, съединяват се под дясната й ненка и тя виси на тях като плод.
Деметриос съзерцава с някакъв религиозен страх беснотата на богинята, въплътена в женското тяло, прехласването и замирането на това човешко същество, свръхчовешките гърчения, за които той е пряката причина, които възбужда или възпира по своя воля и в които за хиляден път потъва.
Той вижда как всички сили на живота се устремяват и възвеличават, за да създадат нов живот. Пъпките на гърдите й са наедрели и са приели величавостта на майчинството. Свещеният корем на жената извършва зачатието…
И над всичко той чува стенанията й, ужасните нейни стенания, с които тя предварително се оплаква за мъките при раждането.
II.
Тълпата
Сутринта, когато се свърши вакханалията у Бакхис, в Александрия стана едно събитие: валя дъжд.
Веднага, наместо да се изпокрият, както става в другите по неафрикански страни, всички излязоха на открито, за да ги навали дъждът.
Той не беше нито пороен, нито бурен. Ронеха се едри марни капки от един теменужен облак. Жените чувстваха как те мокрят набързо покритите им гърди и коси. Мъжете с любопитство изглеждаха небето. Малките деца буйно се смееха и влачеха босите си нозе из калта.
Наскоро облакът изчезна в светлината. Небето стана неумолимо ясно, а малко след пладнята слънцето превърна калта в прах.
Но този кратковременен росилек беше достатъчен. Градът беше развеселен. Мъжете останаха по плочите на Агора, а жените, разпръснати на групи, запреплитаха своите буйни гласове.
Там имаше само куртизанки, защото омъжените жени, на които изключително беше посветен третият ден на Афродизиите, бяха се събрали на пътя към Астардейон, и на площада се мяркаха само цветни роби и изписани с черни багрила очи.
Мина Миртоклея. Една млада девойка по име Филотис, която разговаряше с една друга, я дръпна за ръкава.
— Ей, мъничка моя, игра ли ти нощес у Бакхис? Как излезе, какво правиха? Бакхис беше ли си турила още една огърлица, за да прикрие долините по шията си? Медни или дървени гърди носи тя? Беше ли забравила да начерни косите си при слепите очи, преди да надене перуката си. Хайде, говори, пържена рибо!