— Не съм я и погледнала, ако вярваш! Аз отидох след вечерята, изсвирих си песента, получих заплатата си и тичешком се върнах у дома.
— О, зная, че ти не пиршествуваш!
— Но защо? Само да изцапам робата си и да ме бият ли? Не, Филотис, само богатите жени могат да устройват оргии. Малките флейтистки там печелят само сълзи.
— Когато някоя жена не иска да изцапа робата си, оставя я в притвора. Когато я набият с пръчка, двойно й плащат. Това си е тъй. Значи ти нищо не можеш ни каза, нито за някакво събитие, станало там, нито за някакво особено развлечение, нито за някакъв скандал. Ние ще мълчим като ибиси. Измисли нещо, ако наистина нищо не знаеш.
— Приятелката ти Теано остана след мене там. Когато преди малко се събудих, тя още не беше се завърнала. Може би пиршеството още продължава.
— Свършено — каза една друга жена. — Теано е при Стената на Керамикона.
Куртизанките се завтекоха натам, но след малко спряха със съжалителни усмивки на уста.
Теано, зашеметена от виното, добродушно ухилена, упорито дърпаше една роза, която беше се заплела с бодлите си в косата й. Жълтата й туника беше изпоцапана с червено и бяло, като че цялата оргия беше минала отгоре й. Бронзовата игла, която придържаше на лявото й рамо набраните дипли на робата, беше се смъкнала чак под пояса и откриваше подвижното връхче на една доста назряла вече ненка, на която имаше два пурпурни белега.
Щом съгледа Миртоклея, тя като всякога се завтече към нея с този буен и своеобразен смях, който всички в Александрия знаеха и който беше станал повод да я прякоросват Кокошката. Той се състоеше от непрекъснато кудкудякане на квачка, поток от весели звуци, които се запъхтяваха, след това внезапно се издигаха, елени в един пронизлив вик, след това пак се запъхтяваха и тъй продължаваха докрай, като радостния крясък на ликуваща птица.
— Яйце! Яйце! — каза Филотис.
Но Миртоклея махна с ръка:
— Ела, Теано. Ти трябва да си легнеш. Тебе не ти е добре. Ела с мене!
— Ах-ха!… Ах-ха! — смееше се Теано.
Тя сграбчи едната си ненка в ръка и завика със завален глас:
— Ах-ха!… Огледалото…
— Ела — нетърпеливо повтаряше Миртоклея.
— Огледалото… То е откраднато, откраднато, откраднато! Ах-хааа! Не бих се радвала така даже и когато бих научила, че ще живея повече от Кронос. Откраднато, откраднато сребърното огледало!
Певицата искаше да я отведе, но Филотис беше вече разбрала.
— Е-хей — извика тя към другите, дигнала и двете си ръце нагоре. — Тичайте насам. Има новини! Огледалото на Бакхис е откраднато!
И всички възкликнаха:
— О! Огледалото на Бакхис!
В един миг тридесет жени се струпаха около флейтистката.
— Какво има?
— Как?
— Откраднали огледалото на Бакхис. Теано ни каза сега.
— Ама кога?
— Кой го е взел?
Детето сви рамене:
— Отде да зная?
— Ти нощес си била там. Ти трябва да знаеш. Това е невъзможно. Кой е влязъл в дома й? Сигурно са ти казали. Спомни си, Теано.
— Отде да зная? Бяха повече от двадесет души в залата. Бяха ме наели като флейтистка, но не ми дадоха да свиря, защото не обичат музиката. Накараха ме да им представя образа на Даная и хвърляха златни монети отгоре ми, а Бакхис ги прибираше до една. Какво друго? Всичките бяха луди. Накараха ме да пия с главата надолу из една делва, пълна догоре с размес от седем вина, защото на трапезата имаше от седем различни вина. Цялото ми лице се измокри. Гледайте, и розите ми даже са наквасени с вино.
— Да — прекъсна я Мирто, — ти си много мръсно момиче. Но огледалото? Кой го е взел?
— Наистина! Когато стъпих на нозете си, в главата ми беше нахлула кръв и чак до ушите бях измокрена. Ха! Ха! Всички се разсмяха. Бакхис прати да донесат огледалото… Ха! Ха! Нямаше го. Някой го е откраднал.
— Кой — питат те, — кой го е откраднал?
— Не съм аз, само това зная. Не могат ме обвини. Аз бях досущ гола. Не мога да скрия като драхма под клепките си цяло огледало. Не съм аз, сто, само това зная. Разпнаха една робиня, може би затова… Като видях, че ме гледат, аз събрах парите, дадени за Даная. Дръж, Мирто, тук са пет, ще купиш роби и на трите ни.