— Не съветва ли ни Писанието: „Иди, яж и пий, защото отдавна ти помага Бог. Да бъдат винаги бели твоите одежди и напоена с благовонни масла косата ти. Наслади се от живота с жената, която обичаш, през всички дни на суетния живот, които ти е отредил Бог под слънцето, защото няма труд, ни разум, ни знание, ни мъдрост в жилището на мъртвите, където отиваш ти“.11
Тя потрепера и повтори с нисък глас:
— Защото няма ни труд, ни разум, ни знание, ни мъдрост в жилището на мъртвите, където отиваш ти.
„Сладка е светлината. Ах, колко е приятно за очите да гледат слънцето“.12
„Радвай се, о, юноша, в младостта си, отдай сърцето си на веселието, ходи по пътищата на сърцето си и след виденията на очите си, преди да тръгнеш към своя вечен дом, преди оплакваните да минат по улицата, преди да се скъса сребърната струна, преди да се разбие златната лампада, преди да се строши кърчагът при извора, преди да се счупи колелото на кладенеца, преди да се върне прахът на земята, отдето е бил взет.“13
Тя потрепера пак и повтори бавно на себе си:
— … Преди да се върне прахът на земята, отдето е бил взет.
И като хвана главата си с ръце, за да възпре страшната мисъл, тя изведнъж ненадейно почувства през живата кожа формата на мъртвешкия си череп: празните очни вдлъбнатини, лишения от хрущелната си част нос и изхвръкналите напред челюсти.
О, ужас! Значи такава ще стане тя! Изгледът на собствения й труп предстана пред нея с ужасна яснота и тя прокара ръце по тялото си, за да изчувства до дъно тая тъй проста мисъл, която дотогава не беше я спохождала — че тя носи скелета със себе си, че той не е някакво последствие от умирането, някакво превращение, а нещо, което тя носи като неразделена сянка на човешкото тяло, — и че самата скеля на живота е символ на смъртта.
Внезапно я обзе буйно желание да живее, да види пак всичко, което е виждала, да направи пак всичко, което е правила. То беше бунт на живота пред лицето на смъртта, поради невъзможността да се разбере как тъй тя няма да види вечерта на тоя ден, който се раждала пред очите й, как красотата й, тялото й, живата й мисъл, сладострастната живост на плътта й ще престанат да съществуват, ще изгният още в пълния свой разцвет.
Вратата бавно се отвори.
Влезе Деметриос.
II.
Прахът се връща на земята
— Деметриос! — извика тя.
И се спусна към него.
Но след като грижливо завъртя дървената ключалка, младият човек не се помръдна и в погледа му имаше такова дълбоко спокойствие, че Хризис внезапно се вледени.
Тя се надяваше, че той ще се спусне, ще направи някакво движение с ръцете, с устните или нещо друго, ще протегне ръка…
Деметриос не се помръдна.
Той почака малко, мълчалив, безстрастно практичен, като че искаше ясно да покаже с това правото си да разполага с нея.
След това, като видя, че от него нищо не се иска, той направи четири крачки към прозореца, облегна се на отвора и се загледа в изгряващия ден.
Хризис, седнала на твърде ниското легло, гледаше вторачено и почти тъпо.
Тогава Деметриос заговори сам на себе си.
— Много по-хубаво е, че стана именно тъй. Да си играя в самия ден на смъртта, би било нещо твърде злокобно. Възхищава ме само това, че тя не предусети още в началото това, което стана, и че ме прие с такъв възторг. За мене всичко това е едно приключение, доведено до своя край. Съжалявам само, че именно тъй се свърши, защото, каквото и да се мисли, едничката грешка на Хризис е тая, че тя много прямо изрази една своя амбиция, каквато, без съмнение, имат повечето жени, и ако не трябваше да се задоволи с някаква жертва възмущението на народа, аз с удоволствие бих спасил тая млада и много буйна девойка, за да мога да се освободя от нея, в замяна на живота, който ще й подаря.
Но стана скандал вече и никой нищо не може да направи. Такива са последиците на страстта. Сладострастието, непридружено с мисъл, или, обратното, мисълта, непридружена с наслада, нямат такива зловещи последици. Мъжът трябва да има много любовници, но да се пази, с помощта на боговете, да не забрави, че устата си приличат.
Резюмирал в такъв дързък афоризъм една от своите морални теории, той лесно подзе пак нормалния ход на своите мисли.
Той смътно си спомни, че вечерта бяха го поканили на едно угощение и той беше приел да отиде. Но понеже беше забравил посред цяла вихрушка случката през деня, той си обеща да се извини.