Той помисли върху въпроса, дали да продаде своя стар роб шивач, който си оставаше привързан на по-предишната мода и не можеше да прави хубаво гънките на новите туники.
Той беше даже дотам свободен душевно, че начерта на стената с върха на длетото си един вариант на групата Загреус и Титаните, в който положението на ръката у главното лице беше друго.
Едва беше привършил скицата, на вратата тихо се почука.
Деметриос отвори, без да бърза.
Влезе старият палач, последван от двамина тежковъоръжени войници с шлемове на главите.
— Нося чашката — каза той на царициния любовник с цинична усмивка на уста.
Деметриос нищо не продума.
Хризис слисано дигна глава.
— Хайде, дъще моя — подзе тъмничарят. — Настъпи часът. Отровата е съвсем стрита. Трябва да я изпиеш. Не бой се. Никакви мъки няма.
Хризис погледна Деметриос и той не отвърна лице.
Не преставайки да го гледа с широките си очи, заобиколени със зелена светлина, тя простря ръка надясно, взе чашата и бавно я поднесе към устата си.
Тя накваси устните си. Горчивината на отровата беше отслабена с помощта на едно опивателно средство, размесено с мед.
Тя изпи половината и след това, било, че беше виждала да се прави същото в театъра, в Агатоновия Тиестес, било, че наистина беше обзета от едно самозародено чувство, тя поднесе остатъка на Деметриос… Но младият човек отклони с ръка това нескромно предложение.
Тогава галилеянката изпи чашата до капка. И на устните й се появи една сърцераздирателна усмивка, в която имаше все пак малко презрение.
— Какво трябва да правя? — каза тя на тъмничаря.
— Разхождай се из стаята, дъще моя, докато усетиш, че нозете ти натежават. След това ще легнеш по и отровата сама ще подейства.
Хризис се доближи до прозореца, облакъти глава и хвърли към теменужената зора последен поглед на изгубена младост.
Изтокът тънеше в езеро от краски. Дълга синкава тасма, бистра като вода, опоясваше хоризонта. Над нея се редяха и преливаха една в друга тъмнозелени, сини и лилави ивици, които се губеха незабелязано в оловния цвят на небосвода. След малко оттенъците бавно се разляха, появи се една златна черта, която се издигна, разшири. Тънка пурпурна ивица озари тая печална предутрина и всред една кървава вълна се роди слънцето.
— Писано е:
„Светлината е сладка…“
Тя стоя така, докато я държеха нозете й. Войниците се принудиха да я отнесат на леглото, когато тя направи знак, че ще политне.
Тогава старецът оправи гънките на робата й. След това я попипа по нозете и каза:
— Усети ли?
Тя отговори:
— Не.
Той допря ръка до коляното й и пак попита:
— Усети ли?
Тя направи знак, че не е усетила, и изведнъж, с едно движение на устните и на раменете, защото даже и ръцете й бяха мъртви, обзета от буйна страст и може би от съжаление за тоя безплодно прекаран час, тя се извърна към Деметриос. Но преди да може той да й отговори, тя падна безжизнена, със закрити завинаги очи.
Тогава палачът метна връз лицето й горния край на одеждата. А единият от войниците, предполагайки, че някакво по-нежно минало е събрало нявга тоя млад човек и тая млада жена, отряза с върха на меча си една къдрица от края на низпадналата връз плочите коса.
Деметриос взе в ръка къдрицата и наистина — в нея беше цялата Хризис. Тя беше надживялото я злато на красотата й, поводът да я нарекат така…
Той хвана марната къдрица между палеца и двата първи пръста на ръката си, разнищи я бавно, спусна я на земята и с обувката си я размеси с праха.
III.
Хризис безсмъртна
Когато Деметриос остана сам в червеното си ателие, задръстено от мраморни късове, модели, подпорни и подложки, той поиска да започне работа.
Взел в лявата си ръка длетото, а в дясната — млата, той неохотно започна да удря по едно прекъснато изваяние, което представляваше главата на един грамаден кон, предназначен за храма на Посейдон. Гривата беше подрязана, а кожата на шията се сдипляше от движението на главата като морска вълна.
Преди три дена всичките мисли на Деметриос се съсредоточаваха в детайлите на правилната мускулатура на грамадния кон; но на сутринта, когато умря Хризис, сякаш всичко беше изменило своя вид в очите на Деметриос. Някакво непрозирно було беше спуснато между него и мрамора. Той хвърли млата и се заразхожда надлъж по прашните подложки.