Пъхнал двете си ръце под свежите й мишци, Деметриос повлича мъртвата до горния край на леглото. Той извръща главата наляво, прибира и след това разстила под гърба лъчезарната коса. След това той повдига дясната ръка, прегъва я и слага подвижните още пръсти върху възглавницата. Двете вълшебни линии, които се спущат от рамото и ухото й, се съединяват под дясната й ненка и тя увисва като плод на тях. Най-после той разполага нозете й: едната силно изпъната, другата прегъната тъй, че почти допира задницата с петата си. Той нарежда още някои подробности: извива кръста наляво, изпъва десния крак още и снема гривните и скъпоценните пръстени, за да не се нарушава нито с един дисонанс чистата и пълна хармония на женската голота. Моделът е в позата си.
Деметриос слага на масата мократа глина, донесена от робите. Той я мачка, валя я, удължава според формата на човешкото тяло. Изпод страстно движещите му се пръсти излиза някакво варварско чудовище. Той гледа.
Неподвижният труп е в същото положение. Но една тънка струя кръв тече из дясната ноздра, спуща се по устните и капе изпод полуотворената уста. Деметриос продължава. Глиненият модел се одухотворяла, оформя, оживява. Една дивна лъвица се извива над тялото, като че прегръща някого. Мускулите на бедрото силно се изпъват. Палците на нозете се прегъват.
… Когато нощта изплува из земята и стъмни ниската стаичка, Деметриос беше вече свършил глинената статуя. Той накара четворицата роби да отнесат това копие в работилницата му. Още същата вечер изсече един мрамор от остров Парос според големината на глинения модел и една година след тоя ден, той още работеше над статуята, изобразяваща Безсмъртния живот.
IV.
Милосърдието
— Тъмничарю, отвори ни! Тъмничарю, отвори ни!
Родис и Миртоклея хлопаха на затворената врата.
Вратата се открехна.
— Какво искате?
— Искаме да видим приятелката си — каза Мирто. — Да видим Хризис, злочестата Хризис, която умря тая сутрин.
— Не е позволено, вървете си.
— Ах, пусни ни, пусни ни. Никой няма да узнае. Ние никому няма да кажем. Тя ни беше приятелка, пусни ни да я видим. Скоро ще си излезем. Няма да дигаме шум.
— Ами ако ме хванат, малки девойки? Ако ме накажат вас? Аз ще плащам глобата, а не вие.
— Няма да те хванат. Ти си сам. Няма други затворници. Ти отпрати войниците. Само ние ще знаем. Пусни ни да влезем.
— Хайде, най-после. Не се бавете. На ви ключа. Ще влезете в третата врата. Обадете ми се на излизане. Късно е, та аз искам да си легна.
Добрият старец им подаде един ключ от ковано желязо, който висеше на пояса му. Двете млади девойки се завтекоха бързо из тъмните коридори, без да дигат шум със сандалите си.
След това тъмничарят влезе в своята килия и си легна. Беше безполезно да бди. Наказанието с отравяне не беше още въведено в гръцки Египет и малката бяла къщица, която служеше за затвор, пазена от двама старци, служеше само да преспиват в нея последната си нощ осъдените на смърт. Когато нямаше осъден, тя стоеше почти празна.
Когато големият ключ се завъртя в ключалката. Родис улови приятелката си за ръката.
— Не зная ще посмея ли да я видя — каза тя. — Аз много я обичах. Мирто… Страх ме е. Ако искаш, влез ти по-напред.
Миртоклея бутна вратата, но щом хвърли поглед в стаята, тя извика:
— Не влизай, Родис! Чакай ме отвън!
— Ах, какво има? И тебе ли те е страх?… Какво има на леглото? Нима още не е умряла!
— Да, чакай ме… Ще ти кажа… Стой вън и не поглеждай.
Тялото беше останало в същото положение, което беше му придал Деметриос, за да му послужи за модел на статуята Безсмъртния живот. Но понеже мятанията, причинени от върховната наслада, наподобяват гърченията, причинени от върховната мъка, Миртоклея мислеше какво ли силно страдание, силно мъчение в предсмъртните часове е сгърчило така трупа на Хризис.
Тя се приближи на пръсти до леглото.
Кървавата струя продължаваше да тече из едната прозирна ноздра. Кожата на тялото беше съвършено бяла. Побледнелите връхчета на гърдите бяха се вдали навътре като два пъпа; нито един розов отблясък не оживяваше полегналата статуя; само няколкото малки изумрудени петна, които личеха по гладкия корем, показваха, че милиони нови живота се зараждаха едновременно в едва изстиналата плът и искаха да я наследят.