Миртоклея хвана мъртвата ръка, свали я и я изправи. Тя поиска също да изправи левия крак, но коляното беше почти затвърдяло и тя не успя да стори това напълно.
— Родис — каза тя със смутен глас. — Ела, сега вече можеш да влезеш.
Треперещото дете влезе в стаята. Чертите на лицето му се изпънаха, очите му широко се отвориха…
Щом като се събраха заедно, те неудържимо заридаха, прегърнали се една друга.
— Горката Хризис! Горката Хризис! — повтаряше детето.
Те се целунаха една друга по бузите с отчаяна нежност, в която нямаше нищо чувствено, и риданията изливаха на устните им цялата горчивина на техните малки вцепенени души.
Те плачеха, те плачеха, те скръбно се вглеждаха една в друга; от време на време заговорваха и двете заедно с пресипнали и сърцераздирателни гласове и думите им се завършваха с ридания.
— Ние тъй много я обичахме! Тя не беше за нас само приятелка, а като млада майка, малка майка и на двете ни…
Родис повтори:
— Като млада майка…
А Мирто, като я потегли към покойницата, каза със слаб глас:
— Целуни я.
Те се наведоха, сложиха ръце на леглото и с нови ридания долепиха устни до леденото чело на покойницата.
Тогава Мирто хвана главата й между двете си ръце, които потънаха в златната коса и продума така:
— Хризис, моя Хризис, ти, която беше най-хубава и най-обожавана от жените, ти, която приличаше толкова много на богинята, че народът те взе за нея, къде си ти сега, какво направиха с тебе? Ти живееше, за да раздаваш благотворна радост. Никога не е имало плод, по-сладък от устните ти, светлина, по-ясна от светлината на очите ти; кожата ти беше величава роба, която ти не искаше да забулваш; сластта плуваше в нея като вечно благоухание; когато ти развиваше косата си, всички желания бликваха из нея, а когато сключеше голите си ръце, човек замолваше боговете да му пратят смъртта.
Седнала на земята, Родис ридаеше.
— Хризис, моя Хризис — продължи Миртоклея, — до вчера ти беше жива и млада, надяваща се на дълъг живот, а ето че сега ги си мъртва и нищо на света не може да те накара да ни продумаш поне една дума. Ти си склопвала очи, а ние не бяхме при тебе. Ти си страдала и не си знаела, че ние плачем за тебе отвън край стените на тъмницата. Ти си дирила с поглед някого в последния си миг, но очите ти не са срещали очите ни, пълни със скръб и милост.
Флейтистката не преставаше да плаче. Певицата я хвана за ръка.
— Хризис, моя Хризис, ти ни каза, че един ден ние, благодарение на тебе, ще се съчетаем. Ние се съединихме чрез сълзите и ето пред тебе — тъжното обручение на Родис и Миртоклея. Скръбта съединява по-силно от любовта две стиснати ръце, ония, които нявга са плакали заедно, не ще се разделят никога. Ние ще положим в земята твоето скъпо тяло, о, Хризидион, и ще отрежем косите си над твоя гроб.
Тя загърна хубавото тяло в една покривка за легло и след това каза на Родис:
— Помогни ми.
Те тихо я подигнаха, но бремето беше тежко за малките музикантки и те го сложиха на земята за първи път.
— Да свалим сандалите си — каза Мирто. — Да минем боси през коридора. Тъмничарят трябва да е заспал. Ако не се събуди, ще можем да минем, но ако ни види ще ни спре. Той няма да пострада зарад нас: утре, като види, че леглото е празно, ще каже на войниците на царицата, че е хвърлил тялото в ямата, както изисква законът. Да се не плашим от нищо, Родея… Пъхни сандалите си в пояса, като мене. Хвани тялото през коленете. Нозете нека останат назад. Върви тихо, полека, полека…
V.
Благочестието
При завоя на втората улица те за втори път сложиха тялото на земята, за да турят сандалите си. Деликатните нозе на Родис, която не беше свикнала да ходи боса, бяха се напукали и разкървавили.
Нощта беше пълна със светлина. Градът беше пълен с мълчание. Железоцветните сенки ъглесто се отсичаха по средата на улиците, според самите очертания на сградите.
Малките девойки взеха пак своето бреме.
— Де отиваме — каза детето. — Де ще я закопаем?
— В гробищата на Хермес-Анубис. Там е винаги пусто. Там тя ще бъде на спокойствие.
— Горката Хризис! Помисляла ли съм, че в деня на нейната смърт ще нося тялото й като нещо откраднато, без факли и колесница!
След това те с готовност започнаха да разговарят, като че се бояха от тишината, тъй близо с трупа на мъртвата. Последния ден Хризис силно ги учудваше. Отде беше взела тя огледалото, гребена и огърлицата? Тя не би мота да вземе бисерите на богинята, защото храмът много добре се пазеше, за да не може една куртизанка да проникне в него. Тогава някой друг е извършил престъплението заради нея. Но кой е той? Тя нямаше любовник между нагледниците на божествената статуя. Но ако друг някой е извършил престъплението, защо не го изказа тя? И защо са тия три престъпления? Кой беше й услужил, за да я предаде отпосле на наказание? Една жена прави лудости безцелно само когато е влюбена. Хризис беше ли влюбена и в кого?