— Никога не ще узнаем — заключи флейтистката. — Тя отнесе своята тайна със себе си и ако е имала съучастник, не той ще ни разкрие тая тайна.
Тука Родис, която от няколко време вече политаше, въздъхна:
— Не мога вече, Мирто, не мога вече. Ще падна. Смазана съм от умора и скръб.
Миртоклея я прегърна през шията.
— Опитай се още малко, драга моя. Трябва да я носим. Тя отива в подземния живот. Ако не я погребем и не турим един обол в ръката й, тя навеки ще остане да блуждае по брега на адската река, и когато и ние слезем по свой ред при мъртвите, тя ще ни запита защо не сме й отдали последно благочестие, а ние няма да знаем какво да й отговорим.
Но отслабналото докрай дете заплака, сложило очи на ръката си.
— По-скоро, по-скоро — каза Миртоклея, — някой иде откъм края на улицата. Изправи се пред тялото до мене. Да го закрием с туниките си. Ако го видят, всичко ще бъде изгубено…
След това, като се вгледа, тя подзе:
— Тимон е. Аз го познавам. Тимон с четири жени. О, богове, какво ли ще стане! Той, който на всичко се смее, ще се подиграе с нас… Но стой тука, Родис, аз отивам да му говоря.
И обзета от една внезапна мисъл, тя се затича по улицата срещу малката група.
— Тимоне — каза тя и гласът й беше пълен с молбал — Тимоне, почакай. Моля те да ме изслушаш. Ще ти кажа нещо сериозно. Трябва само на тебе да го кажа.
— Колко си развълнувана, малка моя — каза младият човек. — Да не си изгубила раменната си превръзка или пък куклата ти е паднала и си е счупила носа? В такъв случай нищо не би могло да ти помогне.
Младата девойка го изгледа печално. В това време четирите жени се струпаха около Мирто и Тимон. Те бяха Филотис, Сезо от Книд, Калистион и Трифера.
— Махай се, малка глупачке — каза Трифера, — ако си изсмукала вече циците на кърмачката си, ние не можем ти помогна, защото нямаме мляко. Развиделява се вече и ти би трябвало да си си легнала досега. Откога децата са почнали да скитосват нощно време?
— Каква ти кърмачка? Тя иска да ни вземе Тимон.
— Камшик, камшик за нея.
И Калистион хвана Мирто през кръста и я повдигна от земята. Но Сезо се намеси.
— Вие сте луди — извика тя. — Мирто още не знае що е мъж. Ако тя вика Тимон, то не е, за да спи с него. Оставете я на мира, за да се свърши по-скоро.
— Да видим — каза Тимон — какво искаш от мене. Кажи ми на ухото. Наистина ли е нещо сериозно?
— Тялото на Хризис е там на улицата — каза треперейки младата девойка. — Аз и малката ми приятелка го занасяме на гробищата, но то е тежко и ние те молим, ако обичаш, да ни помогнеш. Няма да се забавим… Веднага след това ти можеш да отидеш пак при своите жени…
Тимон я погледна трогнат:
— Горките деца! А аз се надсмивах! Вие сте по-добри от нас… Разбира се, че ще ви помогна. Иди при приятелката си и ме чакай, аз ида.
И като се обърна към четирите жени, той каза:
— Идете у дома през грънчарската улица. Аз след малко ще се завърна. Оставете ме засега.
Родис още седеше до краката на трупа. Когато видя, че Тимон иде, тя се примоли:
— Никому недей казва. Ние откраднахме тялото, за да спасим сянката й. Не издавай тайната, Тимоне, ние много ще те обичаме.
— Бъдете спокойни — каза младият човек.
Той прихвана тялото под мишниците, а Мирто — през коленете, и тръгнаха мълком. Родис вървеше след тях със ситни крачки, политайки от време на време.
Тимон мълчеше. За втори път през тия два дни човешката страст му отнемаше жена, с която е разделял леглото си, и той не можеше да разбере каква е тая сила, която отстранява така душите от вълшебния път, който води към незасенваното от скръб щастие.
О, спокойствие на духа — мислеше той, — о, безразличие, безгрижие и сладострастна яснота! Кой от хората ще ви оцени? Човекът се движи, бори се, надява се, когато всъщност само едно е ценно: да умееш да извличаш от минутата, която минава край тебе, всичките наслади, които може да ти даде тя, и да оставяш леглото си празно колкото може по-рядко.