Афродита — Антични нрави

Тя взе в ръка перушиненото си ветрило и излезе с лениви стъпки.

Изправена на стълбите пред прага, облегнала ръка на бялата стена, Джала дълго гледа отдалечаващата се куртизанка.

Тя пристъпяше бавно край стените на сградите, сама из пустинната улица, плувнала в лунна светлина. Малка подвижна сянка трептеше по стъпките й.

II. На Александрийския вълнолом

На Александрийския вълнолом една певица пееше права. От двете й страни, седнали на бялата ограда, свиреха две флейтистки:

„Сатирите подгониха в горите Рояка лекостъпни ореади. Настигнаха ги те из планината И ужасиха тъмните им взори; Като криле косите им извиха И тичешком им хванали гърдите. Извиха те снагите им назад; И на мъха, и мек и свеж, и хладен Полубожествените им тела Протягаха се в болка и наслада. Жени, на устните ви Ерос сложи Вика на сладогоркото Желание!“

„Сибела през поляната подгони Подобния на Аполона Атис. Ранена бе в сърцето тя за него, Но не, уви! Но не и той за нея. О, Ерос, пакостен, о, бог без милост, Ти скриваш само своята омраза… Сибела из широките поля Настигна прелестния горделивец И влюбена, тя в жилите му вля Диханието хладно на смъртта. О, горестно и сладостно Желание!“

„До бреговете речни Пан последи Сиринкс, от извора лъчист родена. А Ерос, който сълзите обича. Целуваше я беглом по страните. И сянката на бледната девица Кат тръст прибрежна тихо затрепера Над боговете, хората, света. Дори и над смъртта владее Ерос. От гробницата блатна той набра Тръст и от нея флейтата направи… Жени, удавница ридай пред нея, Със горестно и радостно Желание.“

Докато флейтите извиваха още бавната мелодия на последния стих, певицата простря ръка към слушателите, струпани на кръг около нея, събра четири обола и ги пъхна в обувката си.

Лека-полека тълпата се оттичаше, неизброима, любопитна, сама себе си гледаща да минава. Шумът от стъпките и гласовете заглушаваше даже шума на морето. Матросите, извили рамене, изтегляха на кея разтоварените от корабите стоки. Минаваха плодопродавачи с пълни кошници в ръце. Просяците, треперещи, чакаха милостиня. Магарета, натоварени с пълни мехове вода, ситнеха пред тоягите на магаретарите. Беше по заник слънце и затова тълпата на безделните, по-многобройна от тълпата на работещите, покриваше вълнолома. Тук-там се виждаха малки групички мъже, между които бродеха жени. Чуваха се имената на познати силуети. Младите хора се взираха във философите, които изглеждаха куртизанките.

Тия последните бяха от всички разреди и положения, от най-знаменитите, облечени в леки копринени одежди, със златокожени обувки, до най-бедните, които пристъпяха боси. Бедните не бяха по-некрасиви от другите — те бяха само по-малко честити от тях, и вниманието на мъдреците се спираше предимно на ония, чиято грация не беше извратена от изкуствеността на препаските и натрупаността на скъпоценностите. Понеже беше в навечерието на Афродизиите, тия жени можеха своеволно да избират дрехи, каквито най-добре биха им подхождали, а някои от най-младите бяха се даже осмелили да излязат необлечени. Но тяхната голота не дразнеше никого, защото те не биха изложили на показ всичките потънкости на телата си, ако дори една от тях би се отличавала с външен недостатък, който би могъл да предизвика подбивите на омъжените жени.

— Трифера! Трифера!

И една млада и весела наглед куртизанка, съгледала своя приятелка, разръчка няколко минувачи, за да я настигне.

— Трифера, поканена ли си?

— Къде, Сезо?

— У Бакхис.

— Не съм още. Обяд ли дава тя?

— Обяд ли? Не, угощение, драга моя. Тя освобождава най-хубавата си робиня, Афродизиа, на втория ден на празника.

— Най-после! Тя ще даде да се разбере, че у нея са ходили само заради прислужницата й.

— Аз мисля, че тя нищо не е забележила. Това става по прищявка на стария Херес, корабонаемател на кея. Той поискал да купи девойката за десет мини; Бакхис отказала. Двайсет мини; тя пак отказала.