— Само някои — със смях отвърна тя.
— Добре. Покажи ми ги, ако минат оттук. Уверен съм, че от два дена аз съм срещал из улиците най-знаменитите философи и най-влиятелните сановници. Мъка ми е, че ги не познавам.
— Ще бъдеш задоволен. Ето Наукратес.
— Кой е този Наукратес?
— Философ.
— А какво учи той?
— Че трябва да се мълчи.
— Тако ми Зевса, ето едно учение, което не изисква голям ум и тоя философ съвсем не ми се нрави.
— Ето Фразилас.
— Кой е този Фразилас?
— Един глупец.
— Защо тогава го не оставиш да си върви?
— Защото другите го считат за знаменит.
— А какво дума той?
— Той говори винаги усмихнат и това кара другите да считат неговите заблуждения за своенравности и простащините му за изтънчености. Той навред взема преднина. Светът се е отпуснал днес да го лъжат.
— Това е много дълбоко за мене и аз не го разбирам твърде. Пък и на лицето на този Фразилас личи лицемерие.
— Ето Филодем.
— Стратегът ли?
— Не. Той е латински поет, който пише на гръцки.
— Той е наш враг, малка моя. Не ми трябва да го виждам.
Изведнъж тълпата се раздвижи и много гласове шепотом произнесоха същото име.
— Деметриос… Деметриос…
Трифера се качи на една издигнатина и по свой ред каза на търговеца:
— Деметриос… Ето Деметриос. Ти, който искаше да видиш знаменити хора…
— Деметриос ли? Любовникът на царицата? Възможно ли е това?
— Тебе ти върви. Той никога не излиза. Откакто съм в Александрия, сега за пръв път го виждам на вълнолома.
— Де е той?
— Оня, дето се навежда, за да види пристанището.
— Там двама души се навеждат.
— Оня, дето е със сини дрехи.
— Не го виждам добре. Той е гърбом към нас.
— Знаеш ли, той е ваятелят, комуто царицата се предложи за модел, когато той щеше да вае Афродита за храма.
— Казват, че е царски любовник. Казват, че той е господар на Египет.
— И е красив като Аполон.
— Ах, ето, той се обръща. Доволен съм, че дойдох. Ще кажа, че съм го видял. Разправяли са ми много неща за него. Изглежда, че никоя жена не му е устояла. Той има много приключения с жени, нали? Но как тъй царицата не се научава?
— Царицата знае за всичко, както и ние. Но тя много го обича и не му говори за неговите приключения Страхува се да не би да се завърне в Родес при своя майстор Ферекратес. Той е толкова могъщ, че самата тя го пожела.
— Той не изглежда щастлив. Защо изглежда толкова тъжен? Струва ми се, че бих бил щастлив на негово място. Бих желал да бъда на негово място, макар и само една вечер.
Слънцето беше залязло. Жените гледаха мъжа, който беше тяхната обща мечта. А той, без да изглежда, че съзнава вълнението, което причинява около си, стоеше облегнат на оградата, вслушан в песента на флейтистките.
Двете малки флейтистки събраха още веднъж подаяние, след това тихом прехвърлиха леките си флейти на гръб; певицата ги прегърна през раменете и трите тръгнаха към града.
Когато настъпи нощта, жените на малки групи се завърнаха в обширната Александрия и рояци мъже ги следяха; но вървейки, всички се обръщаха към Деметриос. Последната, която мина край него, нежно му подхвърли жълто цвете и се засмя. Тишината обгърна кея.
III.
Деметриос
Деметриос беше останал сам, облакътен на оградата, на опразненото от музикантките място. Той слушаше как шумеше морето, как бавно скърцаха корабите, как вятърът прелиташе под звездите. Целият град беше осветен от едно малко ослепително облаче, което беше се спряло връз луната; цветът на небето беше смекчен от кротката светлина.
Младият човек погледна наоколо си: туниките на двете флейтистки бяха се отпечатали на пясъка. Той си припомни техните лица: те бяха две ефесиянки. По-голямата беше му се видяла хубава; но по-младата беше лишена от всяка прелест и понеже грозотата беше страдание за него, той престана да мисли за тях.
В нозете му лъщеше някаква малка вещ от слонова кост. Той я взе: беше една писмена табличка, към която беше прикачено едно сребърно стило. Восъкът на табличката беше почти изтрит и личеше, че стилото е било прокарвано по няколко пъти върху отбелязаната дума, и че последния път е дълбано по самата слонова кост.