Извика името й, но Грейс не се обърна; когато се приближи до нея, видя, че тя гледа към някаква фигура на червеникавокафявия фон на опърленото блато, която бавно вървеше през двора под проливния дъжд. Висок, тъмен силует, осветен от следобедното слънце, прозиращо през пороя. Щеше да я познае навсякъде. Още в експедиционни дрехи. Толкова близо до разкривеното дърво зад себе си, че отначало се сливаше със сивото на дъжда.
Вървеше към Грейс. А Грейс — обърната в три четвърти профил към нея, усмихната, с напрегнато от очакване тяло. Това измамно завръщане, тази подправена среща. Този край на всичко.
Защото директорът вървеше след стълбове от изумруден прах, а зад нея природата на света се променяше, изпълваше се с ярка светлина, дъждът губеше дълбочината и мрачността си. Гъстотата на пластовете му се разреждаше, изчезваше, нямаше я.
Границата пристъпваше към „Съдърн Рийч“.
Вече е на паркинга и пъха ключа в стартера, забравил за кабинета. Не иска да поглежда назад, не иска да види дали ще го погълне невидима вълна. Още имаше коли на паркинга, още имаше хора в сградата, но не го интересуваше. Той си тръгваше. Той беше приключил. Дращеща паника със счупени нокти при мисълта да попадне в капан тук. Завинаги. Крещеше на колата да запали, след като вече беше запалила.
Потегли с пълна скорост към портите — отворени, без охрана, без звук зад гърба му. Само необятна тишина, задушаваща мислите. Ръцете му бяха сгърчени като крака на птица, ноктите се забиваха в дланите, докато стискаше волана.
Караше като бесен и не му пукаше за нищо, освен да стигне до Хедли, макар да знаеше, че това може да не е никакво решение. Извади телефона си, изпусна го, но не спря; докато го търсеше пипнешком, излезе на магистралата и с облекчение видя нормалното движение по нея. Потисна десетина импулса — да спре колата и да препречи с нея входа, да отвори прозореца в дъжда и да предупреди другите. Потисна всички импулси, които пречеха на дълбокия и глух за всичко останало инстинкт да избяга.
Над главата му прогърмяха два изтребителя, но той не ги забеляза.
Непрекъснато сменяше каналите на радиото, за да слуша местните новини. Не беше сигурен какви новини очаква, но му се искаше да съобщят нещо, въпреки че всичко все още се случваше и нищо не беше приключило. Нищо. Никой. Мъчеше се да изтрие усещането за стената от ръката си, бършеше я в седалките, във волана, в панталона си. Беше готов да я пъхне в кучешко лайно, само и само да заличи това чувство.
Когато отмести поглед от Грейс, видя Уитби да седи на обичайното си място в дъното на кафетерията, под старата снимка. Сега той обаче се появяваше само на пресекулки, през смущенията на предаването. Някои от думите по тон и текстура още напомняха човешка реч. Други — повече на филма от първата експедиция. Уитби се беше провалил на някакъв фундаментален тест, беше пресякъл някакъв рубикон и сега стоеше там със странно издължена челюст, докато се опитваше да изрече думите, сам, но Контрол не можеше да му помогне. Тогава, а може би малко по-късно, разбра, че Уитби може би не е просто луд. Че Уитби се е превърнал в пробойна, пукнатина, врата към Зона X, изразена като проточило се в уравнение… и ако директорът се бе върнала в „Съдърн Рийч“, то не беше заради Грейс, а защото Уитби я бе призовал като човешки маяк. Тази версия на директора, която се беше върнала.
Пленник на мислите си. Че „Съдърн Рийч“ не беше редут, а бавен инкубатор. Че откриването на светилището на Уитби беше задействало някакъв процес. Че да повярва на дума като „граница“ е било грешка, капан. Бавно, твърде закъсняло разкриване на термини.
Уитби го следеше с поглед, докато бягаше към изхода; Контрол бягаше почти странично, за да не изпусне Уитби от очи, докато не се скри зад ъгъла. Сега ясно виждаше левиатаните от съня си: гледаха го, виждаха го със смразяваща яснота. Не беше успял да се изплъзне от вниманието им.
Обади се на майка си. Хипнотизирай ме. Хипнотизирай ме да забравя. Не успя да се свърже. Остави несвързани, изкрещени съобщения.
Коридорът, водещ към Хедли в баналността на пиковия час. Земният вид на дъжда, усещането за напрежение зад гърба му. Опитваше се да успокои дишането си. Всички съвети на майка му се бяха изпарили от главата му.
Беше ли спряло? Беше ли спряла директорът? Или прииждаше?
Дали невидимото петно бе обхванало целия свят?
Когато започна да идва на себе си и да функционира, отново превъртя в съзнанието си какво би могъл да направи различно. Имаше ли нещо, което да промени нещата? Или винаги щеше да става така? В тази вселена. В този ден.