„Съжалявам“, каза той в колата — на никого и в същото време на Грейс, на Чейни, дори на Уитби. „Съжалявам.“ Но за какво? Каква бе неговата роля във всичко това?
Когато стигна до подножието на хълма, водещ към дома му, репортажите по радиото започнаха да предават неговата действителност, откъслечно и с отделни проблясъци. Нещо се бе случило във военната база, може би свързано с „продължаващите усилия за почистване на екологично замърсения район“. Забелязани били странни сияния, странни звуци, изстрели. Но никой нищо не знаеше. Поне не със сигурност.
Само че сега Контрол знаеше онова, което преди му убягваше, скрито в дълбоката вода, където не го виждаше. Сега му се разкри, но твърде късно, за да бъде от полза. Там, докато доближаваше от плът и кръв, по приведените рамене и наклонената глава, Контрол най-после разбра, че момичето от снимката с пазача на фара е директорът като дете. Въпреки различните перспективи и изминалите години, прегърбените или изнесени устремено напред рамене се разпознаваха безпогрешно, стига да ги гледаш правилно. След като веднъж го видя, не можеше повече да спре да го вижда. Скрита пред очите му в рамка на стената, на снимка, направена от Бригада СС, директорът като дете стоеше до Сол Еванс, чиито думи красяха стената на топографската аномалия с жива тъкан. Тя бе гледала тази снимка всеки ден в кабинета си. Беше избрала да я закачи там. Беше избрала да живее в Блийкърсвил, в къща, пълна със стари вещи, принадлежали вероятно на някой роднина по майчина линия. Кой в „Съдърн Рийч“ знаеше за това? Или това беше поредният едноличен заговор и директорът през цялото време бе крила тази връзка?
Ако беше прав, тя е била във фара точно преди Събитието. Беше се измъкнала преди появата на границата. Познаваше забравения бряг като петте пръста на ръката си. Някои неща просто никога не й се бе налагало да записва, просто защото това беше тя, защото беше родена на това място.
Директорът явно бе един от последните хора, видели Сол Еванс жив.
Той спря пред къщата и поседя за миг. Чувстваше се изтощен, изцеден, неспособен да преработи случващото се. По тялото му се стичаше пот, ризата му беше мокра, беше изгубил сакото си някъде в „Съдърн Рийч“. Слезе от колата и огледа скрития хоризонт зад реката. Това леко присвяткване ли беше? Глухо ехо от експлозии или собственото му въображение?
Когато се обърна към верандата, на стъпалата до котарака стоеше жена. Изпита повече облекчение, отколкото изненада.
— Здравей, майко.
Тя изглеждаше почти същата, както винаги, само че модерните й дрехи бяха някак обемисти, което означаваше, че под шикозното червено яке вероятно носи лека бронежилетка. Със сигурност беше и въоръжена. Косата й беше събрана на конска опашка, което придаваше допълнителна строгост на чертите й. На лицето й беше изписано напрежението от отдавнашно объркване и някаква болка.
— Здравей, сине — отвърна тя, когато той мина покрай нея.
Контрол я остави да говори, а междувременно отвори входната врата, отиде в спалнята и започна да приготвя багажа си. Повечето му дрехи бяха още чисти и сгънати в чекмеджетата. Лесно бе да вземе част от тях и бързо и спретнато да ги нареди в куфара. Да вземе тоалетните си принадлежности от съседната баня, да извади куфарчето с пари, паспорти, пистолети и кредитни карти. Почуди се какви лични вещи да вземе от дневната. Категорично фигурка за шах. Почти не чуваше какво говори майка му, съсредоточен върху задачата си. Върху перфектното й изпълнение.
Спомни си Грейс, която стоеше и чакаше да посрещне директора. Той я умоляваше да си тръгне, да избяга и да се скрие някъде. Но тя не искаше, не му позволи да я издърпа оттам, резервите й от сила бяха твърде големи на фона на неговата паника. Все пак му показа пистолета в кобура, сякаш това можеше да бъде успокоение. „Имам заповеди, които не ви засягат.“ Той се отскубна от орбитата й и се почувства свободен от всичко в „Съдърн Рийч“.
Майка му го принуди да спре с приготвянето на багажа, затвори куфара му, който вече беше претъпкан и улови ръката му.
— Вземи това — каза тя и сложи нещо в дланта му.
Хапче. Малко бяло хапче.
— Какво е това?
— Просто го изпий.
— Защо не ме хипнотизираш?
Тя го заведе до един стол в ъгъла, без да обръща внимание на въпроса. Той седна тежко, потънал в студена пот.