— Ще говорим, след като изпиеш хапчето. И след като си вземеш един душ.
Каза го с онзи остър тон, който използваше, за да прекрати дискусия или спор.
— Нямам време за душ — отвърна той, вперил поглед в тапета на стената, който започваше да се размазва пред очите му. Сега той щеше да обитава средата на коридорите. Нямаше да докосва никакви повърхности наоколо. Щеше да се държи като призрак, който знае, че ако докосне някого или нещо, ръката му ще премине през него и това същество ще разбере, че сега съществува в състояние на чистилище.
Севърънс му удари силен шамар и слухът му се възвърна.
— Преживял си шок. Виждам, че си преживял шок, сине. Самата аз преживях няколко през последните часове. Но трябва отново да започнеш да мислиш. Имам нужда от твоето присъствие.
Той вдигна очи към нея. Толкова много приличаше и не приличаше на майка му.
— Добре. Добре.
Контрол взе хапчето, скочи на крака, докато още имаше воля за това, и се запъти към банята. Не бе видял нищо познато в очите на директора. Съвършено нищо.
Под душа заплака, защото колкото и да се мъчеше, не можеше да се отърве от усещането за стената по ръката си. Не можеше да се отърси от разредения дъжд, от изражението на Уитби, от скованата стойка на Грейс, от факта, че всичко се бе случило само преди час и той още се опитваше да го сглоби.
Но когато излезе навън, подсуши се и облече тениска и дънки, се почувства по-спокоен, почти нормален. Все още усещаше известна нестабилност, но хапчето явно беше подействало.
Изми ръцете си с дезинфектант, но текстурата остана залепена за дланта му като непоклатим фантом.
Майка му правеше кафе в кухнята, но той мина покрай нея, без да каже и дума, прекоси внезапното течение от климатика и отвори входната врата, през която нахлуха влажност и жега.
Дъждът беше спрял. Виждаше чак до реката и хоризонта. Някъде там беше „Съдърн Рийч“. Всичко беше тихо и неподвижно, но личаха смътни сводове от зелена и лилава светлина, които не трябваше да са там. Представи си как онова, което се намираше в Зона X, се разлива по земята и се простира през реката до Хедли.
— Оттук няма да видиш нищо — каза майка му зад гърба му. — Все още се опитват да ограничат ефекта.
— Докъде е стигнало? — попита той, потръпвайки. Затвори вратата и се върна в кухнята. Отпи от кафето, което бе сложила пред него. Беше горчиво, но отвличаше вниманието от ръката му.
— Няма да те лъжа, Джон. Положението е лошо. „Съдърн Рийч“ е изгубена. Новата граница е стигнала до портите. Всички са затворени вътре. — Споменът за изтъняващия дъжд зад директора. Грейс, Уитби и кой знае кой още сега бяха пленници на истински кошмар. — Може да спре и да остане там дълго време.
— Дрънкаш глупости — каза той. — Не знаеш какво ще направи.
— А може да набере скорост. Прав си, не знаем.
— Точно така, не знаем. Аз бях там, посред всичко. Видях как идва. — Защото ти ме прати там. Стон в недрата на предателството, последван от друга мисъл, когато видя умореното, тревожно изражение на лицето й. — Има обаче и друго, нали? Нещо, което още не си ми казала.
Винаги имаше.
Дори сега тя се поколеба. Не й се искаше да разкрие тайна, засекретена в страна, която след седмица можеше и да не съществува. После с равен глас каза:
— Замърсяването на местата, от които прибрахме геодезиста и антрополога, е проникнало през карантината и е продължило да се разпространява въпреки усилията ни.
— Боже Господи.
Въпреки притъпяващото действие на хапчето той изпита силно желание да се отърве от сърбящия го мозък, от пламналата си кожа, от плътта под нея, да стане толкова ефирен и лек, че да спре да вижда, да се отрече, да се отрече.
— Какво замърсяване?
Макар вероятно да знаеше.
— Онова, което изчиства всичко. Онова, което не можеш да видиш, докато не е станало твърде късно.
— И нищо ли не може да се направи?
От гърлото й се откъсна пресипнал смях, сякаш се опитваше да се изкашля.
— Какво да направим, Джон? Да се борим с него с подривна операция? Да замърсим всички тези места? Да пуснем тежки метали във водата?
Той я гледаше невярващо.
— Защо, по дяволите, ме изпрати в „Съдърн Рийч“, ако си знаела, че това може да се случи?
— Исках да бъдеш по-близо. Исках да знаеш, защото това те пази.