— Пази ме? От края на света?
— Може би. Може би точно това прави. А и имахме нужда от свеж поглед — каза тя, като се облегна на плота до него. Той вечно забравяше колко слаба е майка му, колко е крехка. — Аз имах нужда от твоя свеж поглед. Откъде да знам, че нещата ще се променят толкова бързо.
— Но си подозирала.
Тя продължаваше да му подава късчета информация. Дали трябваше да ги вземе, също като пистолета изпод седалката, само защото му ги предлагаше?
— Да, подозирах, Джон. Затова те изпратихме. Защото някои от нас смятаха, че трябва да направим нещо.
— Като например Лаури.
— Да, като Лаури.
Лаури, който се криеше в Централата, неспособен да се изправи очи в очи срещу събитията — сякаш видеозаписите преминаваха в реалния живот.
— Ти му позволи да ме хипнотизира. Ти им позволи да ме кондиционират.
Дори сега не можеше да преглътне негодуванието си от този факт. Може би никога нямаше да узнае мащабите на случилото се.
— Съжалявам, но такава беше сделката, Джон — каза тя решително, придържайки се към историята. — Такава беше сделката. Аз получих човека, когото исках за тази работа, Лаури получи… някакъв контрол. А ти, в определен смисъл, получи защита.
Макар да си мислеше, че знае отговора, насмешливо попита:
— Колко други има в Централата, майко? В тази фракция?
— В общи линии сме само ние двамата, аз и Лаури, но той има много съюзници — отвърна тихо тя.
Само те. Клика от двама срещу клика от един — директорът. И нито един от тях не беше схванал правилно нещата. А сега всичко беше рухнало.
— Какво още?
Притискаше я, за да я накаже, защото не искаше и да мисли за възможните локализирани Зони X.
Горчив смях.
— Проверихме местата, от които взехме участниците в последната единайсета експедиция, за да видим дали показват подобни ефекти. Не открихме нищо. Решихме, че вероятно те са имали друга цел. И тя е била да замърсят самата агенция. И преди имахме улики за това. Просто не сме ги изтълкували правилно, не бяхме единодушни за значението им. Трябваше ни още малко време, още малко информация.
Тела, които се бяха разложили „малко по-бързо“, както се бе изразила Грейс, когато директорът бе разпоредила ексхумацията им.
Във фрагментацията на майка му прозираше признанието, че Централата е един сърцераздирателен провал. Че така и не им е хрумнал сценарий, в който Зона X се оказва по-умна, по-коварна, по-находчива.
Но всичко това не можеше да заличи изражението на Грейс под дъжда, докато директорът приближаваше — вълнението, реабилитацията, абстрактната идея, дълбоко запечатана върху чертите й, че тази саможертва, тази лоялност, това усърдие най-после ще бъдат възнаградени. Сякаш физическото проявление на приятелката и колегата, отдавна смятана за мъртва, щеше да заличи неотдавнашното минало. Директорът, следвана от онази неестествена тишина. Затворени ли бяха очите й или вече нямаше очи? Изумруденият прах се посипваше от нея по земята с всяка крачка. Този човек, който не трябваше да бъде там, тази черупка от душа, от която той бе открил само фрагменти.
Майка му започна отначало и той не я спря, защото нямаше избор, а и имаше нужда от време да се аклиматизира, да се приспособи.
— Представи си ситуация, Джон, в която се опитваш да възпреш нещо опасно. Но подозираш, че губиш. Че това, което се опитваш да ограничиш и затвориш, бавно и неумолимо се изплъзва. Че онова, което си мислил за непропускливо, с времето е станало пропускливо. Че по-голямата част от стената е надупчена. И че каквото е затворено вътре, иска да те унищожи, но няма водач, с когото да преговаряш, нито поставени цели.
Звучеше като реч на директора.
— Имаш предвид „Съдърн Рийч“. Мястото, на което ме изпрати. С неподходящи инструменти.
— Имам предвид, че групата, към която принадлежа, от известно време смята, че „Съдърн Рийч“ може да е компрометирана, но повечето до днес бяха убедени, че това е не само погрешно, но и страшно глупаво.
— Как се замеси в това?
— Заради теб, Джон. Много отдавна. Защото трябваше да си намеря назначение близо до теб и баща ти. — Беше отишла доброволно. — Това беше страничен проект. Нещо, което трябваше само да наблюдавам, да държа под око. И което се превърна в основното.
— Но защо и аз?
— Казах ти. — Умоляваше го да разбере. — Познавам те, Джон. Знам какъв си. Бих разбрала, ако… се промениш.