— Като биолога.
Изгаряше от гняв, че го е изложила на опасност, без да му каже, без да му даде избор. Само че той бе имал избор: можеше да остане там, където си беше, и да продължи да вярва, че живее извън границата, макар това да е лъжа.
— Горе-долу.
— Или просто да се променя: да стана по-циничен, поуморен, по-параноичен, по-прегорял.
— Престани.
— Защо?
— Направих всичко по силите си.
— Да бе.
— Имам предвид, докато ти растеше. Правех всичко по силите си. Но ти още таиш гняв. Дори сега. Това е прекалено. Прекалено е.
Опитваше се с приказки да заобиколи катастрофата. Но нали всеки постъпва така, докато е още жив?
Той остави чашата с кафе. В раменете си усещаше възел, който може би никога нямаше да се махне.
— Не мисля за това. Няма значение. Вече не е важно.
— Сега е най-важно — отвърна тя, — защото може никога да не те видя отново.
За първи път, откакто я помнеше, гласът й трепереше.
Тежестта на думите й го удари силно и той разбра, че е вярно; за миг му се стори, че наистина пропада. Това беше чудовищно, това беше невъзможно, това беше… твърде много. Нямаше представа как се е стигнало дотук, макар да бе присъствал на всяка крачка.
Той я притегли към себе си и я прегърна, докато тя шепнеше в ухото му:
— Изпуснах нещата от поглед. Мислех, не директорът е съгласна с нас. Мислех, че мога да контролирам Лаури. Мислех, че ще се справим. Мислех, че имаме повече време.
Че проблемът е по-малък. Че някак могат да го ограничат. Че някак тя няма да е причината той да пострада.
Майка му. Неговият контрольор. След миг обаче трябваше да я пусне. Нямаше начин да прехвърлят тази пропаст, да излекуват всички рани. Не и сега.
Тогава тя му каза още нещо. Прозвуча като покаяние.
— Джон, трябва да знаеш, че биологът избяга през уикенда. От три дни е в неизвестност.
Вълнение, неоправдана, егоистична еуфория — отчасти защото я беше пропъдил от мислите си за разгръщащия се кошмар в „Съдърн Рийч“, отчасти защото сега за награда тя се връщаше при него.
Останалите отговори на въпросите му дойдоха по-късно, много след като майка му потегли с неговата кола, а той приготви багажа си и както тя бе предложила, неохотно остави котарака и взе нейната кола. След няколко пресечки обаче спря и открадна друга кола, която запали без ключове, защото не вярваше на Централата. Скоро излезе от Хедли и продължи да кара в нищото. Когато мина покрай мястото, където някога живееше с баща си, усети мъчително липсата му. Защото сега баща му би го утешил. Защото нямаше значение кои тайни ще му каже и кои — не.
След около сто и трийсет километра, когато стигна до летището на един достатъчно голям град, за да има международни полети, Контрол остави колата заедно с пистолетите си на паркинга и купи два билета. Единият беше за Хондурас, с прекачване на западния бряг. Другият беше с две прекачвания, но свършваше на около триста километра от брега. Него купи с измислено име. Чекира се за полета за Хондурас и седна на бара с уиски пред себе си в очакване на чартъра. Връхлетяха го апокалиптични видения за това, което щеше да погълне Зона X, ако продължеше напред към него. Сгради, пътища, езера, долини, летища. Всичко. Хвърляше по един поглед на телевизорите за новини и се опитваше мислено да изпревари хората на Централата, които може би вече бяха по следите й, може би вече ги бяха надушили. Ако той беше на нейно място, щеше да скочи на някой влак, което означаваше, че лесно би могъл да я настигне. Откъдето беше избягала, имаше да пътува точно колкото него.
Една блондинка на бара го попита какво работи и той, без да се замисли, отвърна: „Морски биолог“. „А, на държавна служба“. „Не, на свободна практика“. Още щом го каза, му прозвуча абсурдно. Дълго след това се опитваше да увеличи дистанцията между себе си и обекта. Защото искаше да остане в бара, сред хората, но не и да общува с тях.
— Как е избягала? — попита той майка си.
— Да кажем, че се оказа по-силна, отколкото изглеждаше, а и много изобретателна. — Дали майка му й беше помогнала? Дали й беше дала възможност? Или подсказала момента? Нямаше желание да я пита. — Централата предполага, че тя ще се върне на празния паркинг, защото там няма замърсяване.
Той обаче знаеше, че няма да го направи.
— И ти ли така мислиш? — попита го майка му.