— Да.
Не, тя щеше да отиде на север, над градчето Рок Бей, дори да не мислеше, че е биологът. Щеше да избере място, с което се чувства лично свързана. Не защото Зона X я тласкаше натам, а защото самата тя чувстваше подтик за това. Ако е била права, ако е била истинският им воин, и тя беше с промит мозък като останалите.
Поне така му се искаше да вярва. Да има причина да опакова багажа си и място, на което да съзира убежище. Или скривалище.
Повикаха пътниците за неговия самолет. Той наистина щеше да замине на запад, но щеше да слезе още при първото прекачване, да вземе кола под наем, да я смени с друга, после може би да открадне трета, следвайки неизменна дъга на юг. А след това щеше напълно да изчезне и да се насочи на север.
Беше дръпнал Грейс, за да я махне оттам; беше хванал ръката й и я дърпаше, искаше да я събори, да я извлече насила, ако може. Крещя й. Посочваше й всевъзможни причини — първични, интуитивни причини. Но Грейс не го разбираше и се отскубна с поглед, който го накара да се откаже. Защото беше осъзнат поглед. Тя щеше да стигне до края, но той не можеше да го направи. Той не беше истинският директор. Затова я остави да избледнее в дъжда, докато директорът приближаваше към вратата, а самият той избяга в безумна паника през столовата към колата си. Без чувство за вина.
Телефонът му изписука, за да покаже, че е получил от невъобразимо далеч последните, безполезни видеофайлове от „Съдърн Рийч“, от жертвените животни.
Кадрите не казваха нищо, не стигаха до никакъв край, не даваха представа какво може да се е случило с Грейс. Бяха зърнисти и размазани. Всеки клип продължаваше около шест секунди и спираше по едно и също време. На първия столът му стоеше празен до самия край, когато се появяваше някаква мъглявина и сядаше в него. Може да беше и директорът, но контурите бяха твърде размити. На другия се виждаше прегърбеният Уитби на стола отсреща. Правеше нещо особено с ръцете си, от което пръстите му изглеждаха като меки корали, полюшващи се на морското течение. Безсловесен бас някъде отзад. Нима сега Уитби се намираше в света на първата експедиция? И ако беше така, знаеше ли го?
Контрол изгледа и двата клипа по два пъти, после още веднъж, накрая ги изтри. Това действие не можеше да изтрие обектите, но поне го отдалечаваше от тях, което му стигаше.
Обичайният горещ полъх, последван от хладния въздух в самолета. Борбата с разнищените колани. Докато набираха височина, Контрол непрекъснато очакваше нещо да помете самолета от пътя му в небето. Чудеше се дали Централата ще го посрещне, когато кацне, или ще се случи нещо още по-странно. Чудеше се защо стюардесите го гледат така любопитно и осъзна, че реагира на рутинната им любезност с напрежението на човек, с когото никой никога не се е държал любезно или не очаква да му се случи отново.
Двойката до него беше от досадния, но често срещан тип, при които всяка дума се изрича заради публиката или за да утвърдят семейността си. Във внезапен, неочакван изблик на сурова, почти неудържима емоция му се прииска да предупреди дори тях. Някак да артикулира случващото се, без да звучи налудно, без да ги подплаши. В крайна сметка обаче просто глътна още едно хапче за успокоение, облегна се назад и се опита да забрави за всичко.
„Откъде да знам, че ти не си ми внушила да тръгна след биолога?“
„Биологът беше оръжието на директора, убедена съм в това. В собствените ти доклади пише, че не се е държала като останалите. Каквото и да знае, все е някакъв шанс. Някакъв шанс.“
Контрол не бе споделил с майка си всичко от последните си мигове в „Съдърн Рийч“. Не й бе казал за всичко, което видя, нито че в каквото и да се е превърнала директорът и където и да е израснала, сега тя беше по-малко себе си от всякога. Че какъвто и план да е имала, сега той беше без значение.
„А ти си моето оръжие, Джон. Ти си този, когото избрах да знае всичко.“
Комфортът на надрасканите метални подлакътници с дебела, прокъсана тапицерия отгоре. Накъсаните парчета небе през овалните прозорци. Ненужните съобщения на капитана, примесени с глупави, но успокояващи шеги по интеркома. Чудеше се къде ли е Гласът; дали Лаури е връхлетян от спомени или откача. Лаури, неговото другарче. Лаури, жалкият мегалодон. Това е последният ти шанс, Контрол. Но това не беше шанс, а жертвоприношение. Ако името му изобщо бъдеше запомнено с нещо, то щеше да бъде като предвестник на гибелта.
Поръча си уиски с лед, за да го види как блести, да подържи леда в устата си и да почувства гладката му, леко щипеща студенина. Помогна му да се унесе в люлката на изкуствената си умора, да забави колелата на съзнанието си. Да спъне тези колела, да ги счупи.