Падна нощ, а той отново и отново се връщаше към брега; фаровете му се отразяваха от оранжевите и белите рефлектори, а понякога от сребристосивата мантинела. Беше спрял да слуша новините по радиото. Не знаеше дали фините намеци за надвисналата катастрофа не съществуваха само в неговото въображение. Все повече му се искаше да се преструва, че съществува в мехур, изваден от контекста. Че пътуването с колата ще продължи вечно. Че то самото е смисълът на всичко.
Когато се умори прекалено, спря в градче, чието име забрави в мига, в който го напусна, след кафето и яйцата в денонощното заведение. Сервитьорката го попита накъде отива, а той отвърна само: „На север“. Тя кимна и не попита нищо повече; явно нещо в изражението му я спря.
Той не се бави; хапна набързо, изнервен от черния седан със затъмнени стъкла на паркинга — очукано старо волво със стикери за дъждовните гори, чийто прегърбен собственик пушеше твърде дълго.
Дъждът от морето се сгъсти до мъгла и го накара да пъпли с трийсет километра в час в тъмнината, без да знае какво ще изскочи от пелената пред него. По едно време го разтърси преминаващ камион, друг път елен изтанцува пред фаровете като подвижна картина и после изчезна.
Призори стигна до заключението, че е все едно дали майка му е излъгала. Това беше тактически детайл, не стратегически. Той така или иначе щеше да следва този път; убеди себе си, че след като веднъж бе отишъл в „Съдърн Рийч“, бе обречен да поеме на север сред нищото. Сгърчените, разкривени от вятъра дървета се превръщаха в тъмни стълбове от дим в мъглата и жертвено се самоизпепеляваха, сякаш пред погледа му се разиграваше някаква версия на бъдещето.
Нощта, преди да стигне Рок Бей, Джон си позволи последна вечеря. Спря пред изискан ресторант в градче, сгушено в сянката на крайбрежните планини и приласкано в извивката на река, която изглеждаше анемична на фона на вълните и жилите на разноцветните пясъци, излизащи от водата. Разпилените купчини от плавеи и мъртви дървета изглеждаха така, сякаш нарочно поставени там, за да натиснат всичко надолу.
Седна на бара и си поръча бутилка хубаво червено вино, филе миньон с картофено пюре с чесън и гъбен сос. С преднамерено наивен ентусиазъм се заслуша в скромните фукни на опитния барман на име Джан — забавни истории от времето, когато бе работил в градове, в които Джон не беше и стъпвал. От време на време мъжът поглеждаше крадешком към Джон с напуканото си нордическо лице, обрамчено от дълга жълта коса. Може би се чудеше дали Джон ще го попита какво прави тук, сред плавеите в най-затънтения край на света.
Пристигна семейство — богато, бяло, с блузи поло, пуловери и каки панталони, сякаш излязло от каталог за дрехи. Не го забелязаха. Не забелязаха и бармана, докато си поръчваха бургери и пържени картофки. Бащата седна от лявата страна на Джон, закривайки като с щит децата си от непознатия. Колко точно непознат, те не можеха да знаят. Съществуваха в собствения си мехур. Имаха почти всичко и не знаеха почти нищо. Разговорите им се свеждаха до изправената стойка, правилното дъвчене, футболния мач, който бяха гледали, и някакъв туристически магазин в градчето. Джон дори не им завиждаше. Не ги мразеше. Чудно, но не изпитваше нищо към тях. Носеха в себе си цялата история, всичко кодирано, лишено от смисъл. Нищо нямаше значение в сравнение с тайната, която той носеше със себе си.
Барманът завъртя очи към Джон, докато търпеливо изпълняваше сменящите се поръчки на децата и понасяше финото високомерие, с което му говореше баща им. В това време жената с военната униформа и двамата й приятели скейтбордисти от „Емпайър Стрийт“ се настаниха невидими от двете страни на Джон, вперили гладни очи в храната на семейството. Колко ли агенти оставаха незабелязани, нерегистрирани, без никой да е чул и вест от тях, без никой да ги е подкрепил? Изтрити от лицето на земята в мрак и долнопробни защитени жилища и мотели. Невидими. Ненужни. Той можеше да бъде на мястото на много от тях. И беше — терзаеше се тук, незнаен за семейството си и дори за бармана, продължаваше да полага усилия.