Изчака тя да стигне до средата и дори се почуди дали не е изгубила вродената си предпазливост — все още беше по-лесно да пресече пътя й, отколкото очакваше. После се промъкна, приведен, от другата страна на скалния ръб, като внимаваше да крие силуета си от нейния хоризонт, въпреки че би се очертал на фона на гора, не срещу избледняващата светлина. Носеше раницата със себе си от страх някой да не я открадне, докато го няма. Въпреки че бе намалил товара си, той все още нарушаваше равновесието му и го затрудняваше, докато държеше пистолета или се катереше по камъните. Можеше да зареже ръкописа на Уитби, но му се струваше все по-важно да го държи през цялото време под око.
Стараеше се да прави малки крачки и да огъва коленете си, но въпреки това често се подхлъзваше по неравните скали, обрасли с водорасли, назъбени от черупки на миди и раковини. Налагаше се да протяга ръце, за да запази равновесие, и се поряза въпреки парцалите, с които беше увил дланите си. Скоро глезените и коленете му затрепериха от слабост.
Когато преполови разстоянието, скалният ръб изтъня и той нямаше избор, освен да се качи отгоре. Когато за първи път погледна оттам, от биолога нямаше и следа. Или се беше върнала като по чудо на брега, или се криеше някъде пред него.
Колкото и да се превиваше и да приклякваше, тя щеше да го види. Не знаеше с какво разполага тя, в случай че не му се зарадва — камъни, нож, импровизирано копие? Свали шапката си и я пъхна в джоба на мушамата си с надеждата да го познае. С надеждата образът му да означава нещо повече от „разпитващ“ и „похитител“. Да се разколебае, ако лежи и го дебне.
Три четвърти от разстоянието. Чудеше се дали просто да не се върне. Краката му бяха като гумени и ги усещаше също като скалите, покрити с кафяви водорасли. Вълните от двете страни ставаха все по-яростни и макар още да виждаше — слънцето трепкаше в червено на хоризонта, огряло далечния дим — щеше да се наложи да се връща на светлината на фенера. Което означаваше да издаде присъствието си, а не беше изминал целия този път, само за да я издаде на някой друг. Продължи напред с чувство на фатализъм. Беше пожертвал всичките си пешки, коне, офицери и топове. Абуела и Абуело3 очакваха кървавата атака от другата страна на дъската.
Сред уморителните, еднообразни усилия да се катери и да продължава напред, вместо да се върне назад, мрачно удовлетворение заля тялото му с последен прилив на енергия. Беше извървял пътя докрай. Беше стигнал много далеч и тази мисъл се примеси с тъга по онова, което беше оставил зад гърба си — толкова хора, с които бе изградил крехки връзки. Толкова хора, които, колкото повече наближаваше края на скалите, толкова повече му се искаше да бе опознал по-добре, да се бе опитал да опознае по-добре. Грижата за баща му сега не му се струваше самоотвержено усилие, а нещо, което бе направил и за себе си — за да разбере какво означава да бъдеш близък с някого.
В края на скалния ръб стигна до дълбока лагуна с вълнуваща се вода, сгушена между камъните. Може би „лагуна“ беше твърде нежна дума за тази клокочеща дупка с остри, неправилни стени, на които можеше лесно да нареже ръцете или главата си. Дъното й не се виждаше.
Отвъд се простираше само безкрайният океан, който се пенеше да нахлуе навътре и се блъскаше в свития юмрук на скалите; пръските му го шибаха по лицето, а вятърът се опитваше да го събори. В лагуната обаче всичко беше спокойно, макар и непознаваемо в тъмното си отражение.
Тя се появи толкова близо от укритието си от лявата му страна, че той едва не отскочи назад. Задържа се, като се наведе и се подпря с ръка.
В този момент беше безпомощен. Докато се опитваше да си възвърне равновесието, осъзна, че е насочила пистолет срещу него. Приличаше на „Глок“, стандартно изпълнение, като неговия собствен. Не го беше очаквал. Някак си, някъде беше успяла да намери оръжие. Беше отслабнала, а скулите й — остри като скалите. Косата й беше пораснала като тъмен мъх. Носеше дебели дънки, прекалено широк, тежък пуловер и скъпи кафяви туристически обувки. На лицето й беше изписано предизвикателно непокорство, примесено с любопитство и някаква друга емоция. Устните й бяха напукани. Тук, в естествената си среда, тя изглеждаше толкова самоуверена, че той се почувства тромав и непохватен. Нещо си беше дошло на мястото. Нещо я беше изострило — може би споменът.