— Хвърли оръжието си в морето — каза тя, като посочи кобура му. Наложи се да повиши глас, за да я чуе, въпреки че беше съвсем близо — толкова близо, че с няколко крачки можеше да стигне до нея и да я докосне по рамото.
— Може да ни потрябва по-късно — отвърна той.
— Да ни потрябва?
— Да. Идват други. Видях светлините.
Нямаше желание да й казва какво се е случило със „Съдърн Рийч“. Засега.
— Хвърли го веднага, ако не искаш да те гръмна.
Повярва й. Беше виждал докладите от обучението й.
Твърдеше, че не я бива в стрелбата, но мишените бяха на друго мнение.
Това беше краят на дядовия 4.9 или 5.1. Не беше броил мисиите му. Морето го погълна с плисък, който прозвуча като последен коментар на Джак.
Джон я погледна. Тя стоеше срещу него; вълните се разбиваха в скалите и въпреки сивотата, въпреки мокротата и студа, въпреки че можеше да загине в следващите минути, той се разсмя. Сам се изненада; отначало му се стори, че се смее някой друг.
Тя стисна по-здраво пистолета.
— Смешно ти е, че мога да те застрелям?
— Да. Много е смешно.
Вече се смееше толкова неудържимо, че трябваше да се приведе, за да не падне. В него се бе надигнала свирепа радост или истерия и през ума му мина празна, далечна мисъл, че може би трябва по-често да се чувства така. Образът й на фона на морето и вълните беше непоносимо силен. За първи път осъзна със сигурност, че е постъпил правилно, като е дошъл тук.
— Смешно е, защото е имало толкова други случаи… толкова много други случаи, когато бих разбрал защо някой иска да ме застреля.
Това беше само едната част. Другата бе усещането, че всъщност Зона X се кани да го застреля, че Зона X се кани да го застреля много, много отдавна.
— Проследил си ме, въпреки че очевидно не желая да бъда проследена. Стигнал си до най-затънтения край на света и си ме причакал. Сигурно искаш да продължиш да ме разпитваш, въпреки че би трябвало да ти е ясно, че аз приключих с разпитите. Какво очакваше?
Истината беше, че той не знаеше какво е очаквал; може би несъзнателно беше стъпил върху представата за връзката им в „Съдърн Рийч“, но тук тя не важеше. Той спря да се смее и вдигна ръце, сякаш се предава.
— Ами ако ти кажа, че аз имам някои отговори?
Единственото осезаемо нещо, което можеше да й покаже обаче, беше ръкописът на Уитби.
— Щях да отвърна, че лъжеш, и щях да съм права.
— Ами ако ти кажа, че ти също знаеш някои отговори?
Беше също толкова сериозен, колкото преди няколко секунди — развеселен. Опита се да я прикове с поглед въпреки сумрака, но не успя. Божичко, брегът тук беше болезнено красив, пищната зеленина на елите пронизваше мозъка му, разбушувалото се море и небето, приливът от солена вода върху скалите караше кръвта да тече по-бързо по вените му, докато чакаше да го застреля или да го изслуша. Съблазнителна мисъл: нямаше да е толкова ужасно да умре тук, да стане част от всичко това.
— Аз не съм биологът — каза тя. — Миналото ми на биолог не ме интересува, ако това имаш предвид.
— Знам. — Беше го разбрал още на лодката, макар досега да не го беше изрекъл. — Знам, че не си. Но си някаква нейна версия. Имаш нейните спомени, поне в известна степен, а биологът може би още е жива някъде в Зона X. Ти си нейно копие, но си личност сама по себе си.
Не беше очаквала такъв отговор. Ръката й с пистолета се отпусна. Малко.
— Ти ми вярваш.
— Да.
През цялото време е било пред очите му. Беше го видял — във филма, в самата мимикрия на клетките, в различията между характерите. Само дето тя беше разчупила отливката. Нещо в нейното сътворение се бе случило по друг начин.
— Опитвам се да запомня това място — каза тя почти умолително. — Много ми харесва, но през цялото време имам чувството, че то ме запомня.
Настъпи мълчание, което Джон не знаеше дали да наруши, затова не отговори нищо.
— Дошъл си, за да ме отведеш ли? Защото аз няма да се върна.
— Не, не съм дошъл за това. — Осъзна, че е вярно. Каквито и импулси да бе имал в това отношение, тя бяха изчезнали. — „Съдърн Рийч“ вече не съществува — призна той. — Много скоро там може да не остане нищо познато за нас.
Двамата стояха в здрача, над главите им не прелитаха птици, димът се сливаше с мрака, а буйните вълни като че ли бяха единственото живо нещо, освен тях.