Тя милостиво го прекъсна. Но тонът й беше безмилостно презрителен:
— Ние сме тук отдавна… Контрол. Много отдавна. Живеем с това. Без да можем да направим кой знае какво. — В думите й се прокрадна изненадваща болка. — Вие не се прибирате вечер с всичко това, стиснало корема и проникнало в костите ви. След няколко седмици, когато видите всичко, и вие ще сте били тук твърде отдавна. Ще станете като нас — дори по-зле, защото положението се влошава. Все по-малко дневници, все повече зомбита, сякаш някой е изтрил съзнанието им. И никой от хората с власт няма време за нас.
По-късно Контрол осъзна, че може би това е бил моментът да изрази съчувствие за произвола и неправдите, налагани от Централата, но тогава просто седеше и я гледаше. За него фатализмът й беше пречка, особено както беше пропит — по грешната му първоначална преценка — с такова мрачно задоволство. Клаустрофобична комбинация, която никому не беше нужна и никому не помагаше. И неточна в прогресията си.
Според документите още първата експедиция беше преживяла такива надхвърлящи въображението ужаси, че беше истинско чудо как изобщо са изпратили други след нея. Но не са имали избор, разбирали са, че са въвлечени в това „за дълго време“ както знаеше, че е обичала да казва предишният директор. Дори не позволяваха на следващите експедиции да научат истинската участ на първата; бяха създали версия за среща с непокътната пустош и бяха натрупали други лъжи върху тази. Това вероятно служеше колкото за поддържане на високия дух на следващите експедиции, толкова и за облекчаване на собствената травма на „Съдърн Рийч“.
— След трийсет минути имате среща за обиколка на научния отдел — каза Грейс, сложи ръце на бюрото и се надвеси към него. — Мисля, че ще ви оставя да го намерите сам.
Това щеше да му даде достатъчно време първо да провери кабинета си за наблюдателни и подслушвателни устройства.
— Благодаря — каза той, — можете да си тръгвате.
И тя си тръгна.
Но това не помогна. Преди да пристигне, Контрол си представяше как се носи свободно над „Съдърн Рийч“ и от време на време се спуска от високия си клон, за да нагледа нещата. Това нямаше да се случи. Крилата му вече горяха и той се чувстваше по-скоро като тромаво, стенещо същество, затънало в блатото.
Когато го опозна, кабинетът на бившия директор не разкри нови и специални особености пред обиграното око на Контрол. Като се изключи компютърът, най-после инсталиран на бюрото му, който на фона на всичко останало изгледаше като излязъл от научнофантастичен филм.
Вратата се намираше в далечната лява страна на дългата стая, така че който влезеше, трябваше да я прекоси цялата до махагоновото бюро в дъното. Никой не можеше да се промъкне незабелязано зад директора или да надникне през рамото му. Всички стени бяха покрити с библиотеки и шкафове, а пред тях на втори ред бяха натрупани купчини с документи и тук-там книги. На най-високите нива или понякога невероятно подпрени върху купчините, стояха коркови табла за съобщения, по които бяха забодени скъсани листчета и надраскани диаграми. Имаше чувството, че е попаднал в нечий чужд, крайно объркан ум. Близо до бюрото си, вляво, откри колекция от добре запазени рекламни брошури, стари сметки и билети. По рафтовете се търкаляха прашни и разпадащи се парченца от борови шишарки. Долавяше смътна миризма на гнило, но не можеше да проследи откъде идваше тя.
Срещу входа имаше друга врата, разположена между две етажерки с книги, но тя беше препречена от купчини с папки и кашони. Казаха му, че се отваря към стена — остатък от непохватен опит за ремонт. На стената срещу бюрото, на около шест метра от него, безпорядъкът отстъпваше място на два реда картини в евтини рамки от онези, които се намират по разпродажбите. От долния ляв ъгъл по часовниковата стрелка: квадратен офорт на фара, датиращ някъде около 1880 година, черно-бяла снимка на двама мъже и момиче, застанали пред фара, дълга, любителска акварелна панорама, на която се виждаха километри тръстики, нарушавани само от няколко изолирани островчета с тъмни дървета, цветна снимка на фара в цялото му величие. Никаква следа от личния живот на директора, никакви нейни снимки с индианската и майка и белия й баща, нито с никой, който би могъл да значи нещо за нея.
От всички разузнавания, които Контрол трябваше да проведе през следващите дни, с най-голяма неохота очакваше това, което можеше да намери в собствения си кабинет, и реши да го остави за последно. Всичко в кабинета говореше, че бившият директор е подивяла. Едно от чекмеджетата на бюрото беше заключено и не можеше да намери ключа. Усети обаче миризма на пръст от заключеното чекмедже, което подсказваше, че вътре може отдавна да гние нещо. Която загадка дори не включваше бъркотията, увиснала от двете страни на бюрото.