Дядо му, шпионинът, вечно услужлив, никога не помагащ, често казваше дълбокомислено, независимо дали ставаше дума за миене на чинии или подготовка за рибарски излет: „Никога не прескачай стъпало. Прескочиш ли едно, ще видиш, че те чакат пет други.“
Издирването на разузнавателни средства, на бръмбари за подслушване, му отне повече време, отколкото очакваше, и той звънна на научния отдел, за да предупреди, че ще закъснее. В отговор чу гърлено изгрухтяване и връзката прекъсна. Нямаше представа кой е вдигнал. Човек? Или обучено прасе?
В крайна сметка, след кошмарно претърсване на кабинета си, Контрол за свое учудване намери двайсет и два бръмбара. Съмняваше се, че много от тях наистина предават, както и че някой ги гледа или слуша. Защото кабинетът на директора приличаше на музей на историята на бръмбарите — различни видове от различни епохи, все по-малки и труднооткриваеми. Бегемотите от този тип отпреди близо трийсет години приличаха на издути до пръсване дебелаци в сравнение с елегантните, ефирни съвременни устройства, големи колкото главичка на карфица.
Всеки нов бръмбар, който откриваше, повишаваше бодрото му, весело настроение. Бръмбарите бяха логични, за разлика от някои други неща в „Съдърн Рийч“. В разностранното си обучение беше имал поне шест задачи, които изискваха монтиране на подслушвателни устройства по хора или места. Шпионирането на хора не му носеше възбудата, която изпитваха други, а дори да се появеше, това чувство избледняваше, щом опознаеше по-добре обектите си, и по-скоро се изпълваше с желание да ги пази и закриля. Самите устройства обаче го очароваха.
Когато реши, че е приключил с търсенето, Контрол се позабавлява, като подреди бръмбарите върху избелелия лист попивателна хартия в хронологичен ред, поне според него. Някои бяха сребристи и блестящи. Други — черни, поглъщащи светлината. Към някои бяха прикрепени кабели като пъпна връв. Едно по-особено — прикрито в малко, лепкаво топче от зелено папиемаше или оцветена восъчна пита — го накара да помисли, че някои може да са чуждестранни — шпиони, привлечени от любопитство към черната кутия, наречена Зона X. Очевидно обаче на бившия директор не й пукаше от тях. Или дори бе сметнала за най-сигурно да ги остави по местата им. А може би тя самата беше монтирала някои. Чудеше се дали това обяснява недоверието й към съвременните технологии.
Що се отнася до поставянето на негови бръмбари, щеше да се наложи да почака малко; не беше сега моментът. Не беше моментът и да използва наличните бръмбари за друга цел, която току-що му хрумна. Контрол внимателно ги прибра в същото чекмедже на бюрото и тръгна към научния отдел.
Лабораториите бяха скрити в сутерена от лявата страна на „подковата“, погледнато откъм паркинга пред сградата. Намираха се непосредствено срещу запечатаното крило, което служеше за предварителна подготовка на експедициите и където в момента пребиваваше биологът. Дадоха на Контрол едно от момчетата за всичко на научния отдел, което да го води. Което означаваше, че въпреки старшинството си — беше прекарал в агенцията повече от всеки друг в екипа, Уитби Алън беше услужлив добряк, който, отчасти поради недостиг на персонал, често прекъсваше собствените си изследвания на „свързващ естественик и холистичен учен, специалист по биосфери“, за да напечата нечий доклад или да изпълни поръчение за друг. Последната саможертва на Уитби беше да разведе Контрол. Уитби беше подчинен на ръководителя на научния отдел, както и на помощник-директора. Беше потомък на интелектуална аристокрация, наследник на дълга верига от професори, мъже и жени със запазено преподавателско място в различни частни колежи с имитации на коринтски колони. Той сигурно беше черната овца в семейството си: прекъснал образованието си студент по изкуствата, който едва след дългогодишно скитничество най-сетне бе успял да завърши.
Уитби носеше син блейзър с бяла риза и странно ненатрапчива виненочервена папийонка. Изглеждаше много млад за възрастта си, с вечно кестенява коса и онова стегнато лице с трапчинки, което позволява на петдесет и няколко годишни мъже отдалеч да минават за трийсет и две годишни младежи. Бръчките му бяха тънки като косъм. Срещнаха се с Контрол в кафетерията на обяд, а на масата пред учения имаше десетина банкноти по един долар, разперени като ветрило, без видима причина. Броеше ли ги? Твореше изкуство? Проектираше валутна биосфера?