— Двайсет и пет — отвърна Уитби.
Верният отговор беше деветнайсет.
— Колко бяхте преди пет години?
— Горе-долу пак толкова, може би с няколко повече.
Верният отговор беше трийсет и пет.
— Какво е текучеството?
Уитби сви рамене.
— Имаме няколко динозаври, които винаги ще си останат тук. Идват и много нови хора, с нови идеи, но всъщност нищо не променят.
Тонът му намекваше, че новодошлите или си тръгват бързо, или се приспособяват… но към какво?
Контрол нарочно остави дълга мълчалива пауза; единственият звук бяха стъпките им. Както и предполагаше, Уитби не обичаше тишината.
— Съжалявам, съжалявам — каза ученият след миг. — Нищо не исках да кажа с това. Просто понякога е неприятно, когато идват нови хора и искат да променят нещата, без да познават… ситуацията. Човек си казва, че би трябвало поне да прочетат инструкциите… ако имахме инструкции.
Контрол се замисли над това, като измърмори нещо в знак на съгласие. Имаше чувството, че се е намесил по средата на спор между Уитби и други хора. Дали по някое време и Уитби е бил нов глас? Той ли беше новият Уитби, натресен на цялата организация, вместо само на научния отдел?
Уитби изглеждаше по-блед отпреди, едва ли не болен. Гледаше някъде в далечината пред себе си, докато краката му вяло шляпаха по стъпалата. Видът му се влошаваше с всяка крачка. Беше престанал да казва „сър“.
Контрол се изпълни с жал или съчувствие — не знаеше кое от двете. Може би смяната на темата щеше да помогне на Уитби.
— Кога за последен път сте получавали нова проба от Зона X?
— Преди пет-шест години.
Този път прозвуча по-уверено, макар и не по-твърдо, и беше прав. От шест години в „Съдърн Рийч“ не бе постъпило нищо ново от Зона X. С изключение на променените завинаги участници в експедицията преди дванайсетата. Лекарите и учените усилено бяха изследвали и тях, и дрехите им, без да открият нищо. Абсолютно нищо извън нормалното. Само една аномалия: рак.
В сутерена не достигаше никаква светлина с изключение на създадената от самия научен отдел — той разполагаше със собствен генератор, филтрираща система и снабдяване с храна. Остатък, без съмнение, от някоя отдавнашна директива, свеждаща се до принципа „в случай на криза спасете учените“. Контрол трудно можеше да си представи онези ранни дни, когато правителството е изпадало в паника зад затворени врати, а хората, работещи в „Съдърн Рийч“, са вярвали, че всичко, което акостира на забравения бряг, може скоро да насочи вниманието си навътре към сушата. Инвазията обаче не се бе състояла и Контрол се чудеше дали този обрат в очакванията не е дал началото на упадъка на „Съдърн Рийч“.
— Харесва ли ви работата тук, Уитби?
— Дали ми харесва? Да. Трябва да призная, че често е увлекателна и определено е предизвикателство.
Уитби вече се потеше, по челото му избиваха капки.
Възможно бе наистина да е увлекателна, но според досието му преди около две години той бе минал през пристъп от молби за преместване — по една всеки месец и след това веднъж на два месеца като зов за помощ на пресекулки, който впоследствие беше замлъкнал като правата линия на ЕКГ. Ако не отчаянието, лъхащо от многобройните опити, Контрол одобряваше поне инициативността му. Уитби очевидно не искаше да кисне в тинята, но също толкова очевидно Грейс или някой друг не искаха той да напусне.
Може би причината бяха многобройните дребни ползи от него, защото за Контрол бе ясно, че също като всички други отдели в „Съдърн Рийч“, и научният е „разглобен на части“, както би се изразила майка му, пренасочени към борбата с тероризма и към Централата. Според досиетата на персонала някога бе имало сто и петнайсет щатни учени, представляващи почти трийсет научни дисциплини и разделени в няколко подотдела. Сега в цялото това призрачно място имаше едва шейсет и пет души. Контрол знаеше, че дори се говори за преместване, само че сградата се намираше твърде близо до границата, за да може да се използва за нещо друго.
Точно тогава усети същата евтина миризма на развалено, като че ли портиерът имаше неограничен достъп до цялата сграда.
— Тази миризма на почистващ препарат не е ли малко силничка?
— Миризма ли? — обърна рязко глава Уитби. Очите му изглеждаха огромни от кръговете около тях.
— Тази миризма на гранясал мед.
— Нищо не усещам.
Контрол се намръщи, най-вече поради разпаления тон на Уитби. Е, разбира се. Те бяха свикнали. Макар и дребно на фона на останалите му задачи, трябваше да се разпореди да сменят почистващите препарати с органични.