Но Контрол вече му беше обърнал гръб на път към изхода и (благословения) паркинг.
Късно ли? Колко късно беше според Уитби?
004: Завръщане
Автомобилът му даде възможност да си поеме дъх, да декомпресира и да се преобрази от една форма в друга. Градчето Хедли се намираше на четирийсет минути път с кола от „Съдърн Рийч“. Разположено бе на бреговете на река, която след още двайсетина минути се вливаше в океана. Хедли беше достатъчно голямо селище, за да има характер и култура, без да се превръща в капан за туристи. Хората се преместваха да живеят тук, макар да не им изглеждаше особено „добро място за отглеждане на деца“. Между множеството магазинчета, скупчени в единия край на късата крайбрежна алея, и сенчестите като тунели пътища се откриваха намеци за определено качество на живота, донякъде скрито от моловете в покрайнините на града. В Хедли имаше малък частен колеж с център за сценични изкуства. Човек можеше да тича по брега на реката или да се наслаждава на разходки по зелени пътеки. Но в градчето витаеше и някакъв унес, който особено през лятото можеше за една вечер да премине от очарователен в апатичен. Неподвижността след отмирането на ветреца откъм реката сигнализираше за промяна в настроението, а някои от баровете в непосредствена близост до водата отдавна се бяха прочули с внезапните, лишени от смисъл изблици на насилие — места, на които не ходиш, ако не си бял или не можеш да минеш за бял, а може би дори и тогава. Град, който изглеждаше застинал във времето, не много по-различен от годините, когато Контрол беше тийнейджър.
Местоположението му беше удобно за Контрол. Той искаше да бъде близо до морето, но не на брега. Нещо в несигурността на Зона X го беше направило настоятелен в това отношение. Сънят му в определен смисъл го забраняваше. Сънят му казваше, че трябва да стои на разстояние. В самолета на път за новото си назначение имаше странни мисли за жителите на тези крайбрежни градчета от двете страни на Зона X; чудеше се дали не са някак мутирали под кожата си. Цели общности вече не бяха това, което някога са били, въпреки че не си личеше на пръв поглед. Това бяха мисли, които човек трябваше едновременно да потиска и да подхранва, стига да може. Те не можеха да го погълнат, но трябваше да бъде предпазлив с тях. Защото опитът на Контрол показваше, че те отразяват нещо от подсъзнанието, някакъв инстинкт, на който човек не иска да се опълчва. Истината беше, че дори три десетилетия по-късно „Съдърн Рийч“ знаеше много малко за Зона X и ирационалните предпазни мерки може би не бяха неразумни.
А и Хедли му беше познат. Това беше градът, в който идваше с приятелите си, за да се забавляват, след като някои от тях взеха шофьорски книжки, въпреки че и той беше дупка — просто малко по-голяма от тази, в която живееха. Затворена и безнадеждна. Дори майка му беше намекнала нещо подобно последния път, когато се видяха. Беше долетяла на старата му работа на север, която постепенно беше сведена от анализ и мениджмънт до по-пасивна, административна роля. Поради собствения му багаж, предполагаше той. Поради факта, че всичко винаги започваше добре, но ако се задържеше прекалено дълго… понякога се случваше нещо, нещо, което не можеше да определи точно. Прекалено много се задълбочаваше. Малко или много, ставаше прекалено емпатичен. Когато всичко се скапеше, това го объркваше, защото не можеше да си спомни в кой момент е тръгнало на зле: все още беше убеден, че може да приложи формулата правилно.
Но майка му беше дошла от Централата и двамата се бяха срещнали в една зала за съвещания, която вероятно се подслушваше. Дали и Гласът бе пътувал с нея, затворен в соленоводен аквариум в съседната стая? Навън беше студено и тя носеше палто, наметка и шал над професионалния си делови костюм и черните обувки на високи токчета. Свали наметката си и я сложи в скута си, но остана с шала. Изглеждаше така, сякаш всеки миг можеше да скочи от стола и да излети през вратата, преди той да успее да щракне с пръсти. Бяха минали пет години от последната им среща — както можеше да се предположи, не успя да се свърже с нея по повод погребението на бившия й съпруг — но тя бе остаряла съвсем малко, все още имаше буйна кестенява коса като на фотомодел и леко пресметливи сини очи, взиращи се от лице, което бръчиците бяха засегнали само покрай очите и на челото, скрити от косата.
— Все едно сме се върнали вкъщи, нали, Джон? — каза тя, като го смушка. Искаше и той да го каже, сякаш синът й беше раче, вкопчено в скала, а тя — чайка, която го увещава да се пусне. — Ще се чувстваш удобно в тази обстановка. Ще се чувстваш удобно сред хората.