Примамката, която трябваше да залъже страха му, поднесена нехайно и в идеалния момент, за да не може да даде друг отговор:
— Не искаш ли да знаеш повече от мен? Ако приемеш, точно това ще стане.
Вярно беше. Искаше.
Когато каза „да“ за „Съдърн Рийч“, тя изненадващо го прегърна.
— Колкото си по-близо, толкова по-безопасно е — прошепна тя в ухото му.
По-близо до какво?
Тя ухаеше смътно на скъп парфюм, чийто аромат донякъде му напомняше на сливовите дървета в стария двор в къщата, в която някога живееха всички заедно. Малката градинка, която напълно бе забравил до този момент. Люлката. Маламутът на съседа, който вечно го гонеше, макар и без особен ентусиазъм, по тротоара.
Когато възникнаха въпросите, вече беше късно. Тя си бе сложила наметката и си беше тръгнала, все едно никога не е идвала.
Естествено, влизането и излизането й не бяха документирани.
Когато спря пред къщата, над Хедли вече бе паднал здрач, бележещ началото на нощното избавление от жегата. Жилището, което беше наел, се намираше на около километър и половина нагоре по лекия склон на хълмовете, свършващ ниско на брега на реката. Малка къща от кедрово дърво, боядисана в светлосиньо, с бели капаци на прозорците, поизкривени от топлината. Имаше две бани, голяма спалня, дневна, кухня, кабинет и ограден заден двор. Интериорът беше изпълнен в преситен, но приятен ретро стил. Отпред имаше градина с билки и петунии, която преминаваше в малка морава до алеята.
Докато се качваше по стъпалата към входната врата, от храстите изскочи Ел Чорисо и се хвърли в краката му. Ел Чорисо беше огромна черно-бяла котка, аналог на товарния кон в котешкото семейство, кръстен така от баща му. Някога семейството имаше прасе на име Ел Гато и баща му реши да се пошегува. Контрол го взе за домашен любимец преди около три години, когато ракът се влоши толкова, че Ел Чорисо се превърна в бреме. Той винаги бе живял едновременно вътре и вън и Контрол беше решил да му осигури същата възможност и в новата обстановка. Очевидно това беше правилото решение; Ел Чорисо, или „Чори“, както го наричаше Контрол, изглеждаше жизнен и самоуверен, въпреки че дългата му козина вече беше сплъстена и мръсна.
Двамата влязоха заедно вътре и Контрол му сипа малко пастет в кухнята, погали го няколко минути и изслуша съобщенията си на линията за „цивилни“. Имаше само едно съобщение: от Мери Филипс, приятелката му, с която скъсаха преди около шест месеца — искаше да се увери, че преместването му е минало без проблеми. Заплашваше, че ще мине да го види, макар да не й бе казал точния адрес и тъкмо бе свикнал отново да спи сам. „Без лоши чувства“; дори не помнеше дали той е скъсал с нея или тя — с него. Обикновено нямаше лоши чувства, което му се струваше странно и нередно. Не трябваше ли да има? Имаше толкова приятелки, колкото пощенски адреси; те обикновено не преживяваха местенето или предпазните мерки, или необичайния му режим, или просто не бе открил подходящата жена. Не можеше да бъде сигурен; цикълът се повтаряше, а той се мъчеше да изстиска колкото може повече сила и интимност от първите месеци на връзката, въпреки че предчувстваше как ще свърши всичко. „Ти си странен играч“, бе казала еднодневката преди Мери, но той всъщност не беше истински играч. Не знаеше какъв е.
Не отговори на обаждането. Вместо това отиде в дневната и се отпусна на дивана. Чори се сгуши до него и той разсеяно го погали по главата. Дълго седя така, заслушан в звуците на мушитрънчето или някаква друга твар пред прозореца. По някое време се чу зовът на присмехулника и радостното цвърчене на прилепите, които излизаха на нощен лов на насекоми. Прилепите вече не се срещаха толкова често.
Беше толкова близо до всичко, което познаваше от юношеските си години. Реши, че това ще му бъде утеха, заедно с къщата, която му помагаше да повярва, че тази работа ще бъде по-трайна. Но принципът „винаги имай изходна стратегия“ беше закон, който майка му повтаряше до припадък още от първия ден на обучението му, затова във фалшивото дъно на куфара му беше скрит стандартният пакет. Освен стандартното оръжие, което носеше, в пакета имаше още един пистолет, паспорти и пари.
Контрол вече беше разопаковал багажа си — още една причина да не иска хотелска стая или апартамент. Мисълта да остави повечето от нещата си на нечие съхранение беше буквално болезнена. На полицата над камината, служеща най-вече за красота, беше поставил дъска за шах с малки, ярко оцветени дървени фигурки — последният редут на баща му. След упадъка на кариерата му продаваше такива на местни магазинчета за занаяти и работеше в общинския център. През последните десет години от живота му се случваше колекционер да купи някоя от огромните арт инсталации в задния двор на къщата, но това беше по-скоро като навестяване от призрак, от пътешественик във времето, отколкото знак за възраждане на интереса. Дъската за шах, замръзнала във времето, отразяваше развоя на последната им игра.